Джак Харт - Размишления в катраненото буре

Защо не слезех долу? Изкушението пораждаше всякакви страхове и тревоги. Какво ако? Ала тя беше истински привлекателна. Разгледах я внимателно. Изглеждаше толкова нормално, че можеше да бъде и ирландка. Пък и нямаше да изпускам хотела от очи. Не можех да се загубя. Дори да исках. А аз не исках. Да се изгубя. Тя беше точно отсреща на улицата. Нямаше да се скитам. Тя беше толкова нормална. Толкова привлекателна, можеше да бъде и ирландка.

Така че слязох долу. Погледнах през главния вход, за да се уверя, че още е там. На улицата малко се отклоних. Не можех да бъда толкова нагъл. Нали? Извървях няколко крачки нагоре по улицата, пресякох и се върнах по отсрещната страна като разглеждах витрините, за да не изглеждам подозрителен. Стигнах до нейния ъгъл. Сърцето ми блъскаше. Стомахът ми се беше свил. Дъхът ми секна, сякаш никога вече нямаше да поема въздух. Опитах се да я погледна. Косо. Очите й разучаваха улицата и проверяваха всеки минувач. Тогава ме забеляза. Отметна глава, за да ме погледне прямо. Аз отвърнах поглед и се изнизах покрай нея. Изчервен. Разтреперан. Копнеещ. Копнеещ да не бях такова дърво. Копнеещ да бях привлекателен, самоуверен, способен да я приближа и заговоря. Копнеещ. Да не се влача вечно като пребит помияр.

След като бях отминал четири-пет витрини, спрях и се загледах в магазин за електрически уреди. Погледнах назад.

Тя беше още там. Не можех да устоя на желанието да се върна.

С едното око във витрината, а с другото — в момичето. Опитвах се да я разгледам подробно. С коси погледи.

Живите й очи отново обхождаха улицата. Лицето й също беше оживено. Докато се промъквах покрай нея, тя улови погледа ми. Извърна се и се усмихна. Очи, устни, каквито само ангелите притежават.

„Искаш ли да чукаш?“

Удар в диафрагмата от боксьор тежка категория не би ме смазал така, както този кратък въпрос. Този откровен въпрос. Този малък въпрос, зададен с прямота, чужда на моя свят. Чудовищността на този въпрос.

Замръзнах. Гледах я. Поразен. Несъмнено с ужасено изражение на лицето.

„Не?“ попита тя делово.

Не помръдвах. Когато не отговорих, тя леко сви рамене, колкото да каже: Е, добре.

Забелязали ли сте колко красиви са женските рамене? Нежни. Извивката нагоре по врата до месестата част на ухото. Красота.

Тя определено не беше ирландка. Няколкото думи тя произнесе със силен акцент, внимателно, сякаш ги беше упражнявала. Сякаш тези няколко думи бяха най-важните в целия английски език. Тя определено не беше ирландка. Никоя ирландка не би ми задала подобен въпрос. Ирландката би пресякла тъпата улица щом види, че се приближавам.

Сигурно доста дълго съм стоял там, зяпайки я, защото когато дойдох на себе си установих, че и тя ме разучава с подобно любопитство. Усмихнах се смутено и продължих нагоре по улицата като повървях доста преди да се шмугна обратно в хотела.

Хвърлих се на леглото в състояние на пълно униние. Обърканост. Отвратен от себе си, че не можех да се справя с подобна ситуация. Напълно отвратен. Но в спомена ми за случката се прокрадваше и удоволствие. Тя ми се беше предложила. На мен. Не можех да повярвам. Отново и отново си повтарях наум нейните думи. Чудех се дали тези думи можеха да имат и друго тълкувание. Някакво скрито за мен значение. Дали нямаше предвид нещо друго? Дали на мен беше говорила? На мен. Томи Лофтъс. Лофти. Беше невъобразимо едно красиво момиче да ми се предложи. Дори ако е от занаята. Дори да го прави за пари. Със сигурност би намерила по-приятни начини да изкара пари. Това бях аз. Нищо чудно, че ми липсваше увереност. Всеки път, когато някое момиче ме погледнеше, аз поглеждах назад, за да разбера към кого гледа. Така бях свикнал. Години втълпяване. Как можех да бъда подготвен за това? О, аз обожавах Париж. Но обожавах нещо повече от самия Париж, защото сега го виждах като фон на величествената проява на любов и красота. Бях убеден, че в света съществува велик дух на любов и красота, и той произтича от същество по-висше и по-благородно от Твореца. Нямаше друго обяснение. Този дух произтичаше от Божията майка.

Момичета. Доколкото си спомнях, бях се влюбвал в едно или друго момиче. Любов, която обсебваше мислите ми и предизвикваше болезнена страст. Тотално. Докато отминеше. Докато огънят се издигнеше в следващия пожар. Още по-силен от предишния.

Дори сега, докато лежах в легло в Париж, по средата на океан от женска красота, след като една дъщеря на удоволствието ми се беше предложила, споменът ме връщаше към момичето от Тобъркъри.