Джак Харт - Размишления в катраненото буре

Съвсем готови, те стояха по средата на стаята и се гледаха. После Джон Бърн благослови и се помоли на глас: „Целият съм твой, Кралице и майко, всичко мое ти принадлежи.“

„Амин“ пригласяха другите двама.

Докато напускаха стаята, Джон ми кимна. Тържествено. Като мъже, опитващи се да запазят достойнството си по пътя към бесилката.

Бях силно впечатлен от тяхната малка молитва. Отправена към Божията майка. Пряко. При мисълта, че може би и те са открили истината, сърцето ми подскочи. Че верността им беше отправена към Божията майка, а не към нейния син-предател. Обаче не. Почувствах, че както толкова други, както мисис Калахан, както всички мисис Калахан на света, верността им към Божията майка беше инстинктивна, а не внушена от ясното осъзнаване на ситуацията.

Излязох на балкона, за да видя как излизат от хотела. И в коя посока се запътват. С надеждата да зърна какво точно вършат.

Едно мрачно трио се появи на улица, преливаща от ярки цветове, от шум, изпълнена от мъже, шляещи се наоколо в най-прости дрехи. Изпълнена от жени.

И то какви жени.

Нека ви кажа нещо за Париж. Добре, вие може би знаете за Париж повече от мен. Милион пъти повече. Въпреки това искам да се опитам да обясня нещо, което може би не разбирате, което със сигурност не разбирате. Онзи ден, когато с Питър Килдъф стояхме на хълма и гледахме онзи познат свят, разбрах какво искаше да каже той с това, че от единия до другия край на Тирера нямало нито една жена. Разбрах смисъла на думите му, макар те да не бяха буквална истина. Чак когато се разходих по парижките улици обаче разбрах значението на онова, което беше казал. Разбрах, че то не беше някакво преувеличение. Тук в Париж осъзнах, че половината от земното население е от женски род. Жени. И че жените, всички до последната, са красиви.

Накъдето и да се обърнех, виждах жени. Млади жени. Стари жени. Всякакви цветове, форми и размери. Но всичките красиви.

В началото не можех да повярвам. Не можех да разбера как е възможно в света да съществува толкова много красота. Не можех да разбера как сърцето на Париж трепти от женственост. Как градските улици, сами по себе си красиви, можеха да служат само като фон за женската красота.

Другарите ми сочеха известни постройки. Постройките бяха чудесни. Наистина. Но аз си въобразявах, че и тяхната елегантност е извлечена по някакъв начин от пропорциите на женското тяло. Техните куполи. Техните подпори. Техните богато украсени входове. Възхвала на женската красота. Така, дори докато разучавахме тъмните коридори на катедралата Нотр Дам, очите ми бяха в съблазнителните тела на жените, които дори в такава благоговейна обстановка, се разхождаха облечени в съвсем леки и оскъдни дрехи.

Дали някога сте били така зашеметени от женската красота, както бях аз в Париж? Дали някога сте ги наблюдавали така внимателно? Дали сте забелязали техните нежни черти. Нацупените устни. Трапчинката между устните и брадичката. Най-красивият пейзаж на света, не мислите ли? Без да става дума за телата им. Повдигането на гърдите им, нежно като шепота на вятър през търсещите пръсти на въображението. Ритъмът на техните задници, докато ходят пред вас — по-прекрасен от планински поток, въздишащ над издълбания камък на леглото му. Колко красиво. Забелязали ли сте тези неща?

И след това. Кралски дворци, картини от прочути художници, величави монументи — за мен те бяха просто бледа имитация на женската красота. Груби опити да уловят красотата, да я задържат, да властват над нея. Както се опитват да правят мъжете. Винаги мъже. Точно като техния господ. Творецът. Техните малки творби. С имената им, изписани отдолу. Изискващи признание. Почит. Точно като него самия. Докато всъщност всичко, което правеха беше да излязат и да уловят част от красотата, оставена свободна и необятна наоколо. Да се опитат да я заловят, затворят и контролират. И после да се преструват на нейни творци. Като дете, уловило пеперуда в мрежата си. После я занася в къщи, за да се перчи. Вижте какво имам.

Така разсъждавах аз, докато вървях по парижките улици. Докато крачех между безброй красиви жени. Толкова близо до тях, че можех да се протегна и да ги докосна. Те минаваха толкова близо до мен в претъпканото метро, че аз често се допирах до някоя жена. До ръката й. До бедрото й. Дори до нежните гърди. Можете ли да повярвате? Аз, Томи Лофтъс, слабоумен, в такава близост до красива жена. Невероятно. Поне преди да пристигна в Париж.

Бях много любопитен относно работата на Легиона. Беше толкова секретна, че нямаше начин да не е интересна. В крайна сметка, когато попитах със заобикалки, Джон Бърн ми обясни по неговия прям и сериозен начин. Рю Сен Дени била известна като улица, където паднали жени предлагали телата си на мъже срещу пари. Схващам ли? Наричало се проституция. Една от основните задачи на Легиона била да спасява такива жени. Да говори с тях. Да ги убеждава да изоставят своя греховен път и да се обърнат към нашата Божа майка за спасение. Схващам ли?