Джак Харт - Размишления в катраненото буре

Смъртта е стена. Непроницаема, сива. Сива като най-дълбокия здрач. Но непрозрачна. Нацапана с червено. Дяволски подходящо. И скоро червената материя на моя живот ще бъде напръскана върху стената като боя от спрей. Но сега, когато съм я видял, сега, когато съм я разпознал — стената на моя личен мазутен варел — вече не се страхувам от нея. Тя е лично моя. Моя съдба. Моя граница. Странно ли изглежда? Естествено ли е жертвата да установи отношения с инструмента на нейното погубление тогава, когато актът е неизбежен? Насоченият нож? Прицелената пушка? Дали удавникът прегръща вълните, които го давят, когато загуби надежда? Може би. Аз го вярвам. Защото този един миг се намира отвъд разкаянието, гнева и тревогата. Смъртта се взира в мен от стената през кървавочервени очи. Малки червени капки в сивата стена. Сива като здрач. Непроницаема.

Париж. Как бих могъл да опиша ефекта, който Париж произведе върху мен. Четиримата, Джон, Хари, Питър и аз, бяхме настанени в един и същи апартамент. Беше голяма стая с четири единични легла, наредени с глави към стената. Отсреща имаше един ред високи прозорци, прозорци, които се издигаха от пода до тавана, а таванът беше по-висок от всички стаи, които бях виждал. Покрай другите две стени имаше гардероби и нощни шкафчета. Беше много просторно. Най-страхотното качество на стаята беше великолепният балкон. И в краката ти — Париж. Прекрасно.

Повечето поклонници бяха разквартирувани в друга част на града. Близо до Айфеловата кула, обясняваха всички те. Само неколцина активисти на Легиона бяха настанени в този хотел. Той беше стратегически разположен за работата, която щяха да вършат вечер, такъв беше планът, повтаряха те.

Накараха ме да запомня името на хотела в случай, че се загубя. Хо-тел У-ник, Ру Сан Де-ни. Трябваше да ги следвам плътно по време на екскурзиите ни. Вечерно време не трябваше да се отдалечавам от хотела или да си стоя в стаята, докато се приберат. Все пак, за всеки случай, написаха адреса и го пъхнаха в джоба ми, Хотел Уник, улица Сан Дени 133, и ме посъветваха да го покажа на някой полицай, ако се загубя.

Не възнамерявах да се губя. За мен беше достатъчна новост просто да се намирам там. Да се намирам в онази стая в центъра на Париж с балкон над улицата, откъдето можех да наблюдавам дейността, която кипеше под мен. Не, хич не ми трябваше да мърдам и на инч от този балкон.

Вечерта, когато пристигнахме, вечеряхме в хотела и после тръгнахме да се разхождаме по улиците. По Монмартр. За да видим Сакр-Кьор. Беше величествена. Сияйно бялата църква на върха. И безбройните стъпала, водещи до нея, осветени, открояващи се на фона на тъмното небе. Великолепно. Църквата беше затворена, така че не успяхме да влезем. Но моите другари бяха толкова развълнувани, че казаха три пъти „Богородица,“ застанали заедно под църковната стена, взрени в Париж, проснат цял пред тях.

На следващия ден и през останалите дни се мъкнехме из града, пресичайки Сена под и над мостове, до Елисейския дворец, около Триумфалната арка, в асансьори до върха на Айфеловата кула. Вечер се прибирахме изтощени. Аз поне. Почивахме малко и вечеряхме.

От втората вечер Джон Бърн и другарите му от Легиона откриха кампанията по спасяване на души. Когато за първи път бяха споменали за тази кампания, това не ме заинтригува особено. Мислех, че е просто някакъв молитвен ритуал. Но от откъслечните разговори, които бях доловил в хотелската стая и по време на вечеря, разбрах, че става дума за нещо по-интересно и започнах да внимавам.

„Какво ще им говорим?“ попита Хари.

„Просто започваш обикновен разговор,“ отговори Джон.

„А ако не знаят английски?“

„Всички знаят по малко английски. Необходимо им е за бизнеса. Нали се сещаш, за да могат да заговарят туристите.“

„Какво означава обикновен разговор?“ осведоми се Питър. „Да говорим за времето?“

„Да говориш за каквото ти хрумне. Аз също не съм правил такова нещо преди. Просто знам от хора, които са го правили в Дъблин. Така че просто ще се включим в играта, пък каквото излезе.“

С изключение на подобни откъслечни разговори, те не си позволяваха да обсъждат плана си в подробности. Поне не в мое присъствие.

Онази вечер, втората в Париж, ги наблюдавах как се приготвят в стаята. Джон, висок, блед, мършав, крайно сериозен. Така идиотски сериозен, че ме досмеша. Все пак той ми допадаше. У Джон Бърн нямаше нищо превзето или неискрено, както у толкова други вярващи. Хари и Питър също бяха свестни, очевидно решени, но все пак не чак толкова силно, колкото Джон. Хари беше дребен и дебел, със смолисточерна къдрава коса. Питър Хенри беше малко по-възрастен от другите двама и вече беше пооплешивял. Сложиха си тъмни костюми, бели ризи и тъмни вратовръзки, както биха се облекли в родината си, ако отиваха на погребение.