Джак Харт - Размишления в катраненото буре

Заминаването ме изпълваше с възторг. Бях припечелил доста парици от бизнеса, а не бях похарчил почти нищо. Нямах търпение да се забавлявам. Пък и това ми се струваше съвсем уместен начин да се поразсея. Уместен начин да похарча парите си с оглед на това как ги бях спечелил. Поклонение в Лурд. Където щях да видя оригинала на моята пещера. Поклонение в Лурд. Как само звучеше. Не можех да свържа думите с образи. Освен разбира се с представата за пещерата. Бях я виждал толкова много пъти, бях създал собствения си олтар по тези модели. Възможността да видя оригинала възбуждаше въображението ми. Пък и там непременно щеше да има сергии. Там се събираха поклонници от всички краища на света. Не можеше да няма сергии. Можех да почерпя нови идеи.

Дотогава не бях напускал страната. Не се бях качвал на самолет. В действителност бях ходил в Дъблин само два-три пъти. На еднодневни пътувания с майка ми и леля ми. Така че възбудата, напрежението на очакването, бяха почти непоносими. Шофирах в двете платна на пътя, валсирайки не в такт с мелодията, която си тананиках. За мен обаче това беше самата хармония. Беше ми трудно да правя и най-елементарни сметки с калкулатора. Пренебрегвах някои от събитията, които бях планувал да посетя и зарязвах цели тълпи от хора около свещените извори. При търговците на едро не можех да си спомня какви артикули ми трябват. Опитах дори да спра бизнеса за този период, но безделието у дома беше още по-непоносимо.

С огромно усилие изтърпях трите седмици до сутринта на заминаването. Събрахме се пред църквата, местната група, и ни взеха с автобус. Имах чисто нов денк, в който бяха поставени костюм и внимателно огладени ризи. Заедно с всякакви други неща, които майка ми и леля ми бяха счели необходими за този набег в Европа. Двете се суетяха наоколо. Джон Бърн и двамата му придружители пристигнаха и ме взеха под крилото си като още веднъж увериха жените относно моята безопасност и още веднъж заявиха, че моето присъствие е чест за тях. В автобуса седях до Джон Бърн и той ми преотстъпи мястото до прозореца. Другите двама, Питър Хенри и Хари Мърфи, седяха зад нас. Хари също седеше до прозореца, но не се интересуваше от гледката.

Нямаше какво ново да се види, чак докато стигнахме в град Балина. Паркирахме пред катедралата, където определено имаше доста за гледане. Двайсет автобуса един до друг. Наредени в една и съща посока. Хора, които се разхождаха насам-натам. И си говореха. Товареха куфари в автобусите.

„Всички тези за поклонението ли са?“ попитах Джон Бърн.

„До последния човек,“ отвърна той гордо. „До последния човек. Ще пътуваме в конвой от тук до Летище Дъблин. Докато стигнем там, цяла Ирландия ще научи, че Килалаският диоцес отива на поклонение в Лурд. И като ни видят хората може да се окуражат и да организират тяхно собствено поклонение. Примерът е много важен.“

Падна голямо преброяване на пътниците, проверяване на местата и настаняване на закъснелите на свободните места. В крайна сметка се справихме. Джон Бърн имаше право. Колоната от двайсет автобуса през страната беше впечатляваща гледка. Бяхме като маневрираща армия.

Докато стигнем до летището, вече бях забравил познатия свят. Бях се озовал в друг един свят, необикновен и нов като сън. Знаете усещането. Можете ли тогава да си представите какъв ефект имаше върху мен полетът със самолет?

И отново моите спътници ми предоставиха мястото до прозореца. За да мога да гледам кръгчето земя, да гледам как пистата се движи назад, докато палубата се накланя и издига под нас. Внезапен вихър, пистата изчезва и ние се извисяваме. Извисяване. Какво усещане. Какво невероятно изобретение е самолетът. Полята, пътищата и къщите се смаляват. После притъмнява. Искам да закрещя. След това облаците. Навсякъде около нас. Въодушевление. После се издигаме над тях. Продължаваме да се извисяваме. Под нас са поля от облаци. Поля над полята. Пусти. Колко пъти се бях чудил за Възнесението в небесата. Това е то. В действителност. Посрещаха ме на небето. В нов свят. В състояние на абсолютно въодушевление.

Усещане за освободеност. Смеех се като луд. Смеех се на света от облаци, така плътни, че можех да си представя как по тях се движи камион. Но те бяха пусти, неоткрити. Смеех се. Смеех се на нашата група, извисяваща се нагоре и нагоре. Сякаш ако продължим да се издигаме, накрая щяхме да кацнем в рая.

Но вие със сигурност сте запознати с всичко това. Сигурно сте го изпитвали безброй пъти. Не забравяйте обаче, че аз бях на двайсет и това беше първият ми полет. Първият път, в който напусках земята. Първият път, в който бях напълно извън страната и юрисдикцията на майка ми. Усещането беше неповторимо.