Джак Харт - Размишления в катраненото буре

Две седмици се появяваше постоянно и после изчезна. Изпитах облекчение. Впрочем оказах се прав. Той беше свещеник. И то изпратен от епископа да проучи чудесата, случващи се в Тирера. Подочух част от информацията, която изтичаше. Хората обичали уловки. Твърде добро, за да е истина. От всички слухове и преиначени разкази не успях да разбера какво точно е доложил онзи на свещеника. Но нищо повече не се случи. Според мнението на църковните служители, които пиеха чай заедно с майка ми и леля ми, той уверил епископа, че всичко това е съвсем безобидна работа. Невинна. Че всичко щяло да изчезне при първата лоша реколта или с падането на цените на пазара.

Вярвате ли в духове? Често съм си мислил, че духовете може да са хора, пътуващи в обратната посока. Сещате ли се? От стените на варела обратно към центъра. Прекосяващи малкия откъслек от време и пространство в различна форма и различна посока. Как ви се струва? През черния варел на Твореца и обратно. Чудил съм се дали някога ще срещна баща си, когато нашите две вълни се припокрият.

Скоро и аз ще пътувам обратно. След като срещна стената. И ако се срещнем отново, ще бъдем духове. И двамата. Ще имаме ли тогава какво да си кажем? Предполагам не. Метеорологичната обстановка няма да ни вълнува. Може би ще обсъждаме колко още ще бъдем държани в плен, като децата на Лир, докато тръбата не възвести идването на потопа.

Може би ще се оплакваме от положението си. Ще се жалваме от властта на Твореца. От неговото двуличие. От неговата перверзност.

Макар случката с човека на епископа да остана без последствия, тя показваше колко бдителни са армиите на Твореца. Не само църквата. Църквите. Всички. И правителствата. С техните войски, полиция и чиновници. Мъже. Почти винаги. С техните конфликти и съперничество. С техните войни и вечните им проклети претенции. С тяхното самомнение. Постоянно произвеждащи безумие поради страх от мира и спокойствието. От страха да не оставят на хората време да мислят сами. Постоянно нащрек за намеса от страна на Божията майка.

Постоянно нащрек.

Дали хората са сключили договор с Твореца? Питал съм се. Дали и тях са ги завели на планината. За да им покажат земните царства. Техните собствени. В замяна на преклонението им, пълно и безусловно. Дали са приели условията? И са обърнали гръб на Божията майка? Предали са женската част от населението. Придобили са свят, който могат да управляват само чрез противопоставяне, стълкновения и омраза? Свят, който Творецът може да държи под контрол като поддържа вечна борба и сее раздори. Вероятно. Твърде вероятно. Няма друго обяснение.

И все пак. Колкото и странно да изглежда. Въпреки усърдието им аз чувствах нейното присъствие навсякъде. Но не в църквите. В полето, където дърдавецът излива в песен радостта си. В живия плет, където орловите нокти бълват своя див аромат, в спонтанното помахване с ръка на някой срещнат. Да. Въпреки конспирацията на клира, на правителствата, на банкерите и на войниците, навсякъде се носеше един дух, който не може да бъде унищожен, макар да е постоянно потискан. Понякога ми се струваше тъкмо светът на стълкновения, съперничество и омраза, изграден от Твореца, е крехък и нестабилен. Поради което биваше охраняван с такава ревност. Един ден този свят щеше да рухне като временна дига пред силата на големия потоп. Сега твърдо вярвах в това.

И така вярата ми в стойността на онова, което вършех, не отслабна. Магията не се разсея, както предричаше епископският шпионин, нито с настъпването на есента, нито с идването на пролетта. Продължителните дъждове не отмиха вярата на хората в статуята, нито пък сушата разколеба усърдието на онези, които се молеха пред олтара. Друга година. По-тучна трева на пасищата. По-високо израсли картофи. Фермерите изпълниха склоновете на планината с блеещи агънца, а в кочините имаше многобройни прасила. А моят червен камион, движещ се из околията, беше смятан за център на този плодороден цикъл, като изгряващото слънце и пролетния дъжд. А с благоденствието на хората благоденствах и аз.

След като получих разрешение от човека на епископа, сякаш станах на още по-голяма почит. Дори свещениците, които минаваха покрай мен през църковната двер ми засвидетелстваха известно внимание. Не беше уважение, нито снизхождение. По-скоро някакво неловко признаване.

Те не ме приемаха за нормален. По дяволите, всъщност почти никой не ме имаше за такъв. Е, Питър Килдъф и другите като него да, но пък и те като мен не бяха съвсем редовни. И сигурно затова се чувствах удобно с тях. Както и да е. Присъствието ми биваше забелязвано дори от проклетите кукумявки.