Джак Харт - Размишления в катраненото буре

Това беше една от моите слабости. Не можех да помня лицата на живите хора. Трудно ли запомняте лица? Няма проблем, ако хората са покойници. Ако остават в паметта. Даваш им лица и те си стоят там. Но ако хората са живи, те постоянно подкопават представата за тях. Пътувайки из района, бях опознал повечето хора на техните собствени землища. Очаквах да ги намеря там, когато пристигнех с камиона си. Разпознавах ги от цяла миля. Но ако бяха облечени различно и ги срещнех на друго място, се обърквах. В съботен ден в града. В неделен ден пред църквата, когато бяха издокарани в най-хубавите си дрехи. Не можех да ги различа един от друг, ако ще да ме разстрелят.

Докато ги наблюдавах как се нижат на някоя оживена търговска улица, всички ми изглеждаха еднакви. Все се забърквах в неприятности. Преди всичко имах навика да се вторачвам в хората. Това ги притесняваше. Освен това, решавайки че съм разпознал някого, отправях приятелски жестове по негова посока, само за да срещна безизразно лице. Или озадачено изражение.

Най-зле беше, когато паркирах камиона пред църквата в ден на мисия или на друго някакво специално събитие. Наблюдавах тълпата енориаши наоколо. Почти всеки от тях ме поздравяваше по име. Следователно ги познавах. Щях да ги позная, ако ги бях срещнал в техните собствени имения. Тук обаче не бях в състояние да разпозная когото и да е. Чертите им се размиваха и аз ги бърках един с друг. Не можех да позная дори клиент, който предния ден ми беше оставил щедра сума.

Измислих собствен начин да се справям. Половинчат обаче. Никога не назовавах името на човек, когото срещах на чужда територия. Само измрънквах стеснително някакъв поздрав. Обръщах се към тях с „шефе.“ Това беше номер на Стивън Ханлън. Той се обръщаше към всички с „шефе,“ за да ги ласкае. Да ги накара да се чувстват значими. С предимство. Предразполагаше ги да купят нещо. Не владеех неговия свойски маниер, но така или иначе служеше за целта. Да скрива факта, че не можех да различавам хората. Важна цел.

Обуздавах импулса да поздравявам на улицата хора, които си мислех, че съм познал. Не можех обаче да овладея навика си да се взирам. Той се дължеше просто на любопитство. На почуда пред непознатото. Хората ми бяха безкрайно интересни поради факта, че всичко, което се случваше зад тяхната външност, беше пълна мистерия. Дори лицата им представляваха за мен проклета мистерия. Човек би предположил, че с това взиране бих запомнил някои външни особености. Даже дрехите им. Тази моя слабост подлудяваше майка ми.

„Видя ли някого днес?“ питаше тя на вечеря в опит да завърже някакъв разговор.

„Г-жа Уолш.“

„Наистина ли? Как изглеждаше? Бедната жена беше доста болна напоследък.“

„Изглеждаше нормално.“

„Но прежълтяла ли беше? Тя страдаше от жълтеница.“

„Не обърнах внимание.“

„Може би е отивала в болницата. Беше ли облечена официално?“

„Не си спомням.“

„Поне носеше ли палто или шапка?“

„Не помня.“

„Добре де, все някак е била облечена. Едва ли е вървяла гола. Не си ли спомняш нещо от дрехите, които носеше?“

„Не.“

Това, извън склонността ми да блокирам, когато майка ми започне да ме разпитва, си беше самата истина. Не можех да възстановя нищо от онова, в което беше облечена жената. Не е била гола. Толкова си спомнях. Бих забелязал такова нещо. И бих го запомнил. Майка ми считаше за необичайна неспособността ми да помня с какво е облечен някой. Може и да е необичайна. Ако тя говореше с леля ми, двете можеха да опишат оттенъците и формите на копчетата на нечия рокля.

За да познавам някого, необходимо беше да го имам в главата си. Ако обаче този някой съществуваше в материалния свят и го срещнех в необичайна обстановка, както казах, се заплитах. Може би затова толкова тачех мъртвите. Те си стояха в главата ми. Неизменни. Разпознавах ги. Те не се приближаваха до сергията ми сякаш дегизирани и не говореха неща, които да ме озадачават. Не ме караха да се питам дали изобщо ги познавам. Дали изобщо познавах каквото и да е. Ей богу, след като не бях в състояние да разпозная нечие лице, как можех да предположа какво се случва зад лицето. Това постоянно ме обръщаше към мен самия, към моята негодност.

Въпреки това обаче имах и силни качества. Макар да не можех да запомня видяното, можех да помня чутото. Благодарение на този талант за запаметяване дори се бях научил да чета. И ако поисках да запомня нещо, за да го кажа по-късно на майка ми, ползвах същата техника. Ако срещнех мисис Уолш на Аграрното изложение в Скрийн и исках да мога да опиша на майка ми с какво е облечена, си прошепвах: „Мисис Уолш носи зелен костюм от две части, черна шапка с воалетка, черни обувки с висок ток и найлонови чорапи.“ Така споменът оставаше запечатан в паметта ми и за мен не представляваше никаква трудност да го изрецитирам на майка ми, когато се върнех у дома. Или половин година по-късно, ако се налагаше. Идиотщина, а?