Джак Харт - Размишления в катраненото буре

И въпреки че с всеки изминал ден вярвах все повече на размишленията си за Божията майка, досегашният ми жизнен опит ме караше всеки ден да очаквам голямото разочарование. Разберете тогавашното ми душевно състояние. Приготвях се за развенчаване на илюзии. Но не се случваше нищо, което да подкопае вярата ми. Точно обратното. Колкото повече разсъждавах за света, толкова повече се убеждавах, че съм се натъкнал на истината. Всеки ден по радиото говореха как католици избиват протестанти и протестанти избиват католици в Северна Ирландия. И си казвах, ами да, това е то. Творецът поражда различни свои образи в умовете на хората, за да воюват едни срещу други, да се избиват едни други, доказвайки своята преданост към него. Същото се случваше навсякъде по света. Хората се избиваха, за да наложат техния образ на Твореца не просто като приемлив, но като единствено правилен. И през цялото време този ревнив Бог гледаше всичко това от своята висота и изискваше още повече страст. Ами да, така нещата се подреждаха.

Но въпреки всичко това животът и любовта продължаваха непобедимо да произтичат от извор, стоящ над и отвъд Твореца. И щяха да продължат да текат, да устояват на усилията да бъдат потиснати или променени. Не беше ли твърде иронично това, че тук хората на всеки кръстопът, напълно несъзнателно, чакаха да засвидетелстват преклонението си пред Божията майка? Да я помолят за живот и любов. Без те самите да се замислят над значението на думите, които употребяваха, „Божия майка.“

Вече не можех да пътувам спокойно, тъй като хората постоянно се показваха на вратите на къщите и ми махаха да спра. Други хора ме чакаха по кръстовищата. Стичаха се към камиона там, където спирах. Да кажат молитва пред статуята. Да си купят медальон. Да ми дадат пет пъти повече, притискайки парите в неохотната ми длан.

Те се молеха за плодородието на земите им и гледаха на появяването на червения камион марка Форд като на възможност да изтъкнат искреността на молитвите си. И когато първите пролетни филизи израстваха, зелени и устремени, хората отдаваха повече благодарност за това на чудотворната статуя и Божията майка, отколкото на естествената смяна на сезоните, повече отколкото на собствените си грижи за земята.

Веднъж преодолял първоначалните си угризения, започнах да се наслаждавам на ролята на един вид земеделски талисман. Освен това изпитвах удовлетворение от факта, че подкрепям Божията майка срещу своя стар враг, Твореца. Това беше идеален живот. Ако се случеше някое животно да умре или реколта да бъде опропастена, хората не хвърляха вината за това нито върху мен, нито върху статуята или върху Божията майка. Въздържаха се от подобни отстъпления. Бях попаднал в спиралата на успеха. Хората изглеждаха наистина доволни. Пресметнаха реколтата и обявяваха, че е много по-добра от предишни години. Не можеха да си спомнят кога за последен път са изгубили толкова малко агнета при раждане. И въпреки изобилието получаваха цена за продуктите си по-добра от всякога.

За да си спестя досадата да спирам на всяка къща и всеки кръстопът, реших да изработя разписание с продължителни спирания на свети места като извори, дървета, скали и тем подобни. Чувствах, че тези места повече прилягат на дълбоката преданост към Божията майка, отколкото църквите и параклисите. Пък и харесвах атмосферата на тези места. И неизменно няколко дузини хора се струпваха веднага щом съзираха червения камион да паркира там.

Бях доволен да върша всичко това. Да осигурявам подвижния параклис и да спирам на любимите места. След известно време обаче забелязах, че хората очакват от мен повече в личен план, което ме разтревожи. Територията, в която се чувствах удобно биваше постоянно нарушавана.

Хората започнаха да ме приемат като лечител. Това ме притесняваше. То представляваше промяна в отношението към параклиса или Божията майка като към източник на изцелението. Един ден бях спрял до Свещения кладенец в Дромард. Наоколо, както винаги имаше доста хора. Молеха се до кладенеца и топяха ръце във водата, редяха се на опашка пред камиона и купуваха неща от сергията. Обичайните молитви, селяните за реколтата, домакините за гъските и пуйките. Нормално.

Тогава до мен се приближи някаква жена. Зад себе си водеше около шестнайсетгодишно момиче. Жената ме караше да се помоля над момичето, та да бъде изцелено. Изгледах я изумено.

„Не мога да изцелявам,“ смотолевих възмутено.

Тя ме гледаше без да трепне. „Разбира се, че можеш. Не излекува ли половината животни оттук до Мой, и не спаси ли реколтата? Не утрои ли добива? Разбира се, че можеш да изцеляваш! Не викаше ли дъжд, когато тревата беше изсъхнала до корен? Не викаше ли слънце, когато облаците ни повиваха в мрак? А щом си направил всички тези неща, можеш ако поискаш да изцелиш и моята Мора.“