Джак Харт - Размишления в катраненото буре

Изумително е колко лесно се променят хората. Хората като цяло имам предвид. Е, има отделни хора, които никога не се променят. Старите хора например. Те са като камъните, лежащи из неплодородните им ниви, никога не се изменят. Но останалите. Съвсем друга работа. Първо се отнасяха с мен като с идиот. После неохотно ми засвидетелстваха известно уважение заради бизнеса ми. Сега, заради мисис Калахан и нейната крава, гледаха на мен като на проклет светец или нещо подобно. Отнасяха се към мен със страхопочитание. Макар да си бях същият. Макар да не бях направил нищо да променя мнението им. Както вече казах, хората винаги са били загадка за мен. Никога не съм ги разбирал, и както се оказва, никога вече няма да ги разбера.

Да, бях се превърнал в проклета знаменитост. Изведнъж червеният камион на пътя вече не беше нещо досадно, с което трябва да се примириш. Неговото появяване вече не беше за скъперника сигнал да се скрие зад пердето. То вече беше благоволение.

Където и да отидех, посрещаше ме множество. Чакащи да се помолят в светилището. Чакащи да зърнат статуята на Богородица. Чакаха да си купят от камиона някакъв сувенир за спомен. Чакаха със своите молби и ръце, принасящи плодовете на труда им. Понякога приношенията биваха оставяни в молба някаква милост да им бъде извършена, понякога в знак на благодарност за вече извършена милост. Приношенията бяха винаги съобразени по размер. Основно земеделска продукция, но също и торф, ръчно изработена мебел. Та даже и пари, ей богу.

Хората коленичеха пред олтара и се молеха. За всякакви неща. Молеха се за оздравяването на болни животни, както беше направила мисис Калахан и биваха възрадвани, ако животните останеха живи. Молеха се за реколтата пред настъпването на някаква зараза и когато опасността отминеше, а реколтата им оцелееше, те изразяваха благодарност като пълнеха камиона ми с плодовете на земята. Най-вече се молеха да бъдат спасени от лошо време, най-несигурният и непредвидим фактор в живота на фермера. Молеха се за слънце, когато дъждът не беше преставал да се лее от оловното небе четирийсет дни без спиране. Молеха се за дъжд, когато сушата скриваше тревата от търсещите муцуни на овцете. И винаги си мислеха, че молитвите им са били чути. Странно.

И винаги носеха най-доброто, родено от земята и труда им, за да го оставят на пода на камиона. Яйца, мляко, картофи, зеленчуци. Веднъж някой беше завързал агне за бронята на камиона. Можете ли да повярвате? Друг пък стовари купчина от най-добрия торф до фронтона на къщата ни в знак на благодарност за доброто време, което му беше позволило да го спаси. И когато получеха добра цена за стоката си на пазара, скришом бутаха пари в шепата ми. Сякаш бях техен борсов посредник.

В началото бях притеснен от тази прекомерна щедрост. И не знаех какво да правя с приношенията. По начина, по който биваха оставяни пред пещерата, изобщо нямах убеждението, че ми принадлежат. Тази мисъл се подсили от факта, че не бях направил нищо, за да ги заслужа. В миналото бях изпитвал чувство за вина ако някой си купеше медальон или икона, които всъщност не желае. Но то поне беше някаква сделка. Човекът получаваше медальона и можеше да прави с него каквото си иска. Тук обаче нямаше никаква сделка. Това ме тревожеше.

После обаче започнах да си мисля и мисля, ами ако наистина бях избран от Божията майка, както смяташе мисис Калахан. Ако наистина бях избран като някакъв вид посредник? Този избор не беше направен от мен. Не зависеше от мен. Бях длъжен да приема съдбата си. Преди съдбата ме беше превърнала в предмет на всяка глума и подигравка, отнасяше се с мен като с нищожество и аз свикнах с това. Нямах избор. Сега пък ме обсипваше с дарове, та защо тогава да не свикна и с това? Пък и щеше да бъде обида към Божията майка да ги оставя да изгният или да проявя неблагодарност, отказвайки щедростта, която идваше от нея. И така майка ми и леля ми започнаха да получават толкова храна, колкото можеха да сготвят и изядат. Ако пък имаше в излишък, леля ми предлагаше да отиде до магазина и да го размени за нещо, което не достига. Аз обаче не се съгласих и настоях излишъкът да се праща в манастира Св. Винсент де Пол за нуждаещите се.

Така нашият живот стана твърде охолен. Аз печелех купища пари. По няколко пъти седмично ходех до търговците на едро да зареждам стока. Надявах се вълната ентусиазъм по моята статуя и моите стоки скоро да отшуми. Магията на пещерата да отслабне. Бях разбрал достатъчно за елементарните принципи на пазарното търсене. Обаче магията не отслабна. Търсенето продължи да расте.