Джак Харт - Размишления в катраненото буре

Ами да. Той е разполагал с милиони начини да ни манипулира и обърква. Направо ни е замаял. Разкрил радостите на света пред очите ни. Ако. Ако му се поклоним. Като на всемогъщество. Като на Твореца на небето и земята. Ако нямаме други богове по-висши от него. Дори неговата майка. И за разлика от Исус сме били твърде ужасени, за да му кажем да се разкара.

Но океанът на любовта притискал крепостните му стени. Прониквал и попивал през дефекти и пукнатини. И ако аз бях един от дефектите, през които тя изливаше своето състрадание към мъката в света на Твореца, нека бъде така. Нека по дяволите бъде така. Кой бях аз да оспорвам нейната воля?

Да. Катраненото буре вече не напомня толкова на черна дупка, когато разбереш, че лицето, което те гледа от високото, лицето на твоя тъмничар, не е лицето на всемогъщието. Далеч не. Разбираш също, че ще дойде време катраненото буре само да бъде отнесено от всепоглъщащата вълна на нейното състрадание и негодувание. Там, където времето свършва. Там, където изчезват ограниченията на материалното. Където ще престанат преднамерените игри на Твореца. И жалката утайка, в която сме били заровени, ще се оттече в океана. А той ще се върти като пакостливо дете, на което са отнели играчките.

Така ще бъде.

Но стига. Сега, докато карах по крайбрежния път към Окрис, гледах истинския океан. На път за големия скок.

Наблюдавали ли сте как ковачът хвърля нагорещено до червено парче желязо в корито с вода? Кипенето и съскането, докато огънят бъде потушен. Така си представях хвърлянето на камиона в морето. Кипене и съсък, докато последната искра от болката изчезне. Както и да е. Бях разкъсван между необходимостта да предваря тъмнината над Окрис и желанието да се сбогувам с тази земя, докато я пресичах за последен път. Тъмнина. Любими места профучаваха край мен. Места, чиито названия може би помнех само аз. Куанауад. Куанаридхи. Уакуарт. Донак. Названия, които бях чул в спомените на старите хора. Можех също да назова имената на цели родове, които бяха живели по тези земи. Те също се бяха запечатали в паметта ми. Прекрасни, необикновени имена като Килауи, Лавел, Килрехил. Родове, които са обръщали торфа по тези поля хиляди години, други, които пристигнали с нормандците или с англичаните, или с испанците, или с французите. Придавайки на този район свой характер и дух. Издигайки го от сферата на обикновената материя, обикновената скала, обикновената вода, обикновената растителност.

Отвъд полето, до главния път, над Фаранахарпи, се намираше сивият стол, издигнат в памет на великия историк Дултах Мак Фирбис. Последният от поколения наследствени историци. Завършил живота си в Иски, както споменах. След като замъкът му в Лакен бил конфискуван от Кромуелианците. Последният от цял един клан, който стотици и стотици години е записвал историята и родословията, поемите и разказите на Ирландия. Те правели своите описания така, че хората, живели хиляди години по тези земи, да не бъдат забравени и да не престанат да съществуват, както Том Мак Шари се страхуваше да не стане с неговия клан, когато животът му приключи. Дултах, последният представител на своя род. Продължил да работи и да пише в Иски и след като загубил замъка и земята си. И след като неговите покровители, кланът О’Дауд, били изселени и прогонени в планините, а цял Тирера бил конфискуван и разграбен от англичаните.

Той бил умъртвен във Фаранахарпи. От другата страна на полето. Там, където и до ден-днешен се издига неговият паметник. Столът на учението. Убит от контето Томас Крофтън. Произлязъл от редиците на новите английски управници и господари. Мак Фирбис, един старец, притекъл се на помощ в кръчмата на млада жена, тормозена от Крофтън. Томас Крофтън, местно богаташче. Мак Фирбис, последният от клан наследствени историци, поети и учени, юристи. Последният. Никой — нито мъж, нито жена или дете не носи неговото име в Тирера от онзи ден до днес. Мак Фирбис. Името, което се повтаряше в разговорите на старите хора. Име, което караше кръвта да кипва.

Да, съзнанието ми беше изпълнено с хора, живели в Тирера преди поколения. Слушайки разказите на старите хора, бях събрал огромно знание за родовете. Знаех кои са техните бащи и майки, техните дядовци и баби. И знаех връзките между отделните родове. Първи братовчеди. Втори братовчеди. Трети. И дори по-нататък. Виждах тези призрачни предшественици на живите поколения. Във въображението си. Представях си ги по-ясно, по-отчетливо като външност и характери, отколкото техните живи наследници. Ако говореха истината.