Джак Харт - Размишления в катраненото буре

Да, думите, които чух ме изумиха. Независимо от всичко, което се беше случило, независимо, че то се случваше само понякога, аз самият се чувствах извън цялата работа. Нали разбирате. Сякаш всичко това нямаше почти нищо общо с мен самия. Като да бях някакъв външен наблюдател. И сега тази жена подхващаше нещата лично и искаше да се намеся. Непосредствената ми реакция беше да погледна зад себе си, за да се уверя, че приказва на мен. Бях объркан. Продължих да я зяпам. И се питах какво му има на момичето.

Властната майка отново заговори. „Мора закъснява. Закъснява. Нали се сещаш. Още не е получила кръвотечение.“ Хабер си нямах за какво говори, но забелязах, че при споменаването на проблема Мора се изчерви, скри се още по-плътно зад майка си и заби поглед в краката си. Какъвто и да беше нейният „кръвотечен“ проблем, явно много я притесняваше.

„След един месец става на шестнайсет. Така че много закъснява. Водих я на доктор, но той каза да не се занимаваме, и че това ще се случи когато му дойде времето. Но не може така. Едно време винаги имаше лек за това. Цяр. Но проклета да съм, ако е останал и един жив човек, който знае как се приготовлява. Та си помислих, че може ти да имаш цяр. Някакъв твой цяр.“

Все още не разбирах за какво изобщо приказва жената. Гледах как въртят на шиш пред мен привлекателното младо момиче. Изтърсих единственото, което хрумна в проклетата ми празна глава. Да се освободя от тази ситуация. От този конфуз. „Защо не се помолите при статуята?“

Майката се изправи безмълвно, поглъщайки моето отсъждане. Гледайки ме със страхопочитание. С облекчение. Сякаш работата беше приключена. Сякаш проблемът беше решен.

„Хайде, Мора,“ каза тя тихо. „Прави каквото ти казва. Тръгвай.“

Момичето изглежда изпитваше също като мен облекчение, от това че този разговор е приключил. Тя се качи в камиона и се нареди на опашката, за да каже своята молитва в параклиса. Майката се спря с поглед, впит в мен. После се пресегна и докосна ръката ми много лекичко, много почтително, сякаш опитваше дали няма да я хване ток. После се обърна и последва дъщеря си в камиона.

Явно няколко дни по-късно кръвотечението на бедната Мора се беше появило. Не се учудвам. Подобно изживяване би направило и от камък да потече кръв, какво остава за крехкото момиче. Тази новина достигна до мен по необичаен начин. Слухове за ново чудо. Които стигнаха и до ушите на майка ми. И майка ми, скрита зад вестника, който четеше, обобщи: „Наистина, била е изостанала с няколко години. Но очевидно сега е наред.“

Радвах се, че бедната Мора се беше оправила и че тялото й беше започнало да функционира като на жена, но както споменах, да бъда свързан лично с целителския бизнес, ме притесняваше извънредно много. Надеждите за болна крава, възложени на статуята или медальонът, закупен от някого да го пази на път бяха едно, а възлагането на лична отговорност за болно дете — нещо съвсем друго.

Сън не ме хващаше вече след случката с Мора и майка й. По цяла нощ се въртях в леглото. Разкъсван от съмнения.

Накрая тревогата премина. Отново бях в състояние да разсъждавам. В тишината на нощта. Ами ако наистина беше така? Ако наистина бях инструмент в ръцете на Божията майка? Нейната благодат, нейната любов, спирани от твърдата стена на бента на Твореца. И тогава тази благодат можеше да прониква само там, където откриеше пукнатина или дефект. Така като пролетните води проникват през процеп в каменния под на земята. Може би нещата бяха такива. Може би дефектите в неговото собствено творение представляваха входове за неговата майка.

Страхотен номер. Да накажеш този ненадминат майстор чрез дефектите, които той нарочно е създал. Точно като за него. Той е създал този свят, тази вселена от извънмерна красота и сложност, изтъкал платното от нишките на живота и любовта. Но нарочно го създал несъвършено. За да отклони вниманието от мястото, откъдето се сдобил с тези нишки. Пропити с омраза и агресия, страх, насилие, смърт, обърканост. За да ни държи в тревога. В несигурност. Като ни убедил, че ние сами сме си виновни за своето несъвършенство, че сме отговорни за злото, което той влял в своето творение. Накарал ни да се чувстваме като нещастни лайна. И когато ни объркал напълно, размахал своите образи пред робските ни очи, и изискал да получи признание като единствен Творец на всичко добро в света и на всичко, което е добро за нас. Изискал уважение и хвалебствия от нас, бедните треперещи създания, лишени от познание. Които се страхуваме да се доверим на заложения инстинкт, че любовта и животът текат свободно и дълбоко и чувстваме тази дълбочина по-естествена от неговата ненормална повърхностна буря от омраза и агресия.