Джак Харт - Размишления в катраненото буре

Може би поради неудобството, което изпитвах от обикновените хора, търсех компанията на старите и техните приказки за миналото. Можех да разбера техните разкази, да ги запомня и да ги поселя във въображението си. Дори когато хората ме очакваха с глъчка на някой кръстопът или търпеливо се оглеждаха за мен до някой свещен камък, често се отклонявах от този маршрут, за да посетя Джон Робъртсън или Питър Килдъф, или Меги Брет. Влизах в кухнята, сядах и в щастлив унес слушах техния говор часове наред.

Питър Килдъф беше един от любимите ми персонажи. Беше ми като приятел. Истински приятел. Говореше с мен по нормален начин. Беше доста религиозен. Веднага щом пристигнех, той се качваше в камиона и коленичеше пред статуята.

Щом си кажеше няколкото молитви, излизаше и заявяваше с делови тон: „Добра работа свърших. Може да помогне. На тези курвенски картофи им трябва някой да ги сръчка. Много закъсняха тази година. Дяволски много.“

„Какво им трябва? Повече дъжд или повече слънце?“ „Повече топлина. Земята е студена. Това е северният склон на планината. Бавно се затопля.“

„Ясно.“

„Смяташ ли, че ще можеш да оправиш това, Лофти? Малко повече топлина. Защото ако успееш, тази нива ще ражда най-добрите картофи от сорта Кер Пинкс в цялата страна. Като кифлички. Топят се между зъбите. И ще ти отделя петдесет кила.“ И се смееше. В тона му имаше само веселост без следа от подигравка или снизхождение. Не очакваше нищо. Беше ги докарал до шейсет, седемдесет години, изчепквайки прехраната си от негостоприемните поля от тази страна на планината. Нищо не можеше да го уплаши.

„Това, което наистина ни липсва, Лофти, е повече жени. Погледни тези земи оттук до морето. Какво виждаш? Във всяка втора къща има проклет ерген. Стари ергени. Млади ергени. И нито една жена от моста на Балисодеър до моста на Арднърий. И всеки един от тези ергени мечтае за жена. Една жена за една нощ, това е за което се молят повечето от тях, когато коленичат, вярвай ми. Не за реколтата и добитъка мислят те, а за жени. Господи, Лофти, ако наистина можеш да правиш чудеса, намери ни жена. Поне една за всички ни. Ще е достатъчно. Ще заменим цялата небесна благодат за такова нещо. И няма да се кахърим, ако посевите изгният в полето или овцете станат мърцина в планината.“

Пред него се простираше цяла Тирера. Разстлана. Прекрасна. А той я наблюдаваше с безстрастието на палач. Сякаш сърцето му бе обковано със стомана от страх да не се разпадне, от страх да не вземе да омекне и да го направи неспособен да се води битката със суровите поля.

Погледът ми се рееше от ферма на ферма, от къща на къща, и си дадох сметка, че думите му са истина: огромен брой от тях бяха самотни мъже. Живеещи сами. С братя. Или дори с възрастните си родители. В твърде малко къщи имаше жени. Твърдението му, че в цялото баронство нямаше жива жена беше очевидно преувеличение, но в него се съдържаше достатъчно много истина, за да тръгна да споря.

Знаех за какво говори. Глад. Кой разбираше това по-добре от мен, по дяволите?

В Тирера имаше жени и девойки. Разбира се, имаше. Но твърде малко. Повечето напускаха щом станеха на възраст да си търсят работа. В Дъблин. В Англия. В Америка. По други места. Онези, които оставаха, бяха десет, дори двайсет пъти по-малко от мъжете. Това си личеше на танците в Сийфийлд или Флотския клуб в Енискроун. Рехава редица от девойки, чакащи да бъдат поканени на танц и цял батальон мъже, може би пет редици, готови да приближат щом музиката засвири. И после настъпваше блъсканица. Докато момичетата бъдат заети. Всички с изключение на отделни девойки, които не желаеха да танцуват или не бяха поканени от желания кавалер.

Винаги бях там. В проклетия ариергард. От четиринайсетгодишна възраст насетне всички ходеха на танци. От всеки се очакваше да постъпва по този начин. Така беше редно. Да не ходиш на танци беше направо подозрително. Също така беше нормално на следващия ден да се превъзнасяш за събитието от предната вечер. Ненавиждах проклетите танци. Малко бяха мъжете, които получаваха дори един танц за цялата вечер. А аз. Аз бях обречен. Никога, нито един-единствен път не танцувах. А не може да се каже, че изобщо не съм се старал. Когато мъжете се подреждаха аз винаги заставах в задната редица. Така че винаги канех девойките, които бяха останали последни. Получавах решителен отказ чрез поклащане на глава, придружен с изчервяване от неудобство, ако се случеше да ги познавам.

Гладът. Той ни караше да се връщаме отново, седмица след седмица въпреки пренебрежението, въпреки понесената обида и наранената гордост. Само да погледаме девойките в техните ефирни рокли. И да помечтаем, че един ден ще срещнем някого, който би танцувал с нас. Гладът. Познавах го. Знаех какво иска да каже Питър. Всяко лято, когато дъщерята на Джон Кърли се връщаше от Англия цялата издокарана, с нейните къси полички и отворени блузки, хвърляше целия окръг в огън. Започваха охкания и пъшкания. Но ние можехме само да се почесваме. И ако за нормалните младежи нямаше шанс, каква надежда оставаше за мен? Да, добре познавах същия този проклет глад.