Джак Харт - Размишления в катраненото буре

Ами хората. Те сякаш ме имаха за някакъв светец. А аз хич не се чувствах като светец. Даже ми беше много неловко да ми бъде признат подобен статут. Щеше да е по-лесно ако хората бяха продължили да ме смятат за загубеняк. Не бях на страната на Твореца и се страхувах да не бъда подмамен. Страхувах се да не бъда привлечен в редиците на врага чрез кражба или измама. Затова възприех стратегията на Стивън Ханлън да не влизам в църква изобщо. Дори тогава, когато не търгувах, се шляех навън в двора по време на служба. Не че хората обръщаха на това кой-знае какво внимание. Те го възприемаха като поредната проява на моята ексцентричност, на която не следва да се отдава особено значение или пък споделяха мнението, че вече съм толкова свят човек, че за мен не е необходимо да посещавам службите като другите хора. Толкова постигнах в усилието да развенчая образа си на светец.

Този именно необикновен мой статут ми спечели покана за епархиалното поклонение в Лурд. По-рано никой не би ми позволил да взема участие в такова поклонение, освен в качеството ми на инвалид, воден от някой възрастен. Сега обаче у дома пристигна делегация от трима солидни мъже, за да ме питат дали бих удостоил поклонението със своето присъствие. Бяха толкова сериозни, че за малко да се изсмея.

Разбирали с колко трудности е свързано за мен подобно начинание. За един слабоумен, можеха да добавят, но не го направиха. Това беше причината да дойдат у дома да обсъдят въпроса в присъствието на майка ми и леля ми, вместо да се обърнат направо към мен на улицата. За тях щяло да бъде привилегия, ако съм отишъл. Посветеността ми на Божията майка, била легендарна, казаха. Присъствието ми би поощрило и други хора да дойдат, би обезпечило успеха на поклонението. Всичко, което поощрява хората да посетят Лурд и да се посветят на Божията майка е добро, казаха.

Идеята звучеше добре. Макар всъщност никой да не искаше мнението ми. Дискусията беше проведена от една страна от тримата мъже и от друга — от майка ми и леля ми така, сякаш мен изобщо ме нямаше или не бях способен да схвана логиката на разговора, или пък не бях в състояние да отговарям от свое име. Само защото слушах с отворена уста. Както и да е. Идеята звучеше добре. Полет със самолет. Пет дни в Париж на отиване. Пет дни в Лурд. И още една нощ в Париж на връщане. Пътувания с автобус из Франция. Вълнуващо. И освен това възможност да проуча състоянието на бизнеса в друга държава. Възможно беше да науча нещо ново. Особено в Лурд.

Майка ми и леля ми заявиха, че са загрижени. Разтревожени. Не били сигурни, че е безопасно да ме пуснат сам на такова дълго и трудно пътуване. Особено при положение, че никога не съм се отделял от дома. Делегацията се водеше от Джон Бърн. Той беше говорителят. Избран за такъв вероятно поради факта, че суровото изражение на лицето му правеше впечатление дори на фона на суровите изражения на другите двама. Това беше лице, върху което една усмивка би изглеждала светотатство.

Били подготвени за подобни опасения, казаха. Внимателно били обмислили всичко. Можели да ги уверят, че всякакви опасения били напълно неуместни. Нямало да има никакъв проблем. Тримата пътували като група, а аз съм щял да стана четвъртият член. Цялото поклонение се организирало за епархията от Легиона на Дева Мария, а те всички били в управата на местния президиум. Отговорни хора. Щели най-усърдно да се грижат за моята безопасност.

За трети път обсъдиха организацията на пътуването. За престоя в Париж те имаха различно виждане, но пътуването нямаше да бъде осъществимо от търговска гледна точка без този стимул за по-малко набожните. Положителната страна на този престой се състоеше в това, че им даваше възможност като Легионери да проведат своята социална работа, спасявайки души. Не трябваше да се изпуска нито една възможност. А това определено представляваше такава възможност. Разбира се мнозинството от хората желаеха този престой като малка почивка. В това нямаше нищо лошо, стига да ги накараше да заминат за Лурд. Разбира се тези тримата нямаше да се забавляват в Париж. Е, ще поразглеждат забележителност през деня естествено. Но като добри воини на Легиона те щяха да прекарват вечерите си в работа, контактувайки, изтръгвайки заложниците от хватката на Лукавия, разпространявайки верността към Небесната кралица.

Когато Джон Бърн приключи изложението си, двете жени бяха убедени не само, че съм длъжен да замина, но и че би било морално укоримо да не подкрепя смелото начинание по спасяването на пленените души от силите на Сатаната. Делото не отстъпваше по величавост на кръстоносните походи, продължаваха да се възторгват те дълго след като Джон Бърн и другарите му си бяха тръгнали.