Джак Харт - Размишления в катраненото буре

Още невлязла, тя се втренчи в мен с най-необичайно изражение. Горе-долу както зяпаше статуята предишния ден, но по-радостно. От тревогата и изтощението нямаше и следа. Леля ми стоеше до нея съвсем объркана.

„Ти спаси кравата,“ изрече тя най-сетне. „Спомняш си, че коленичих пред статуята на Божията майка в камиона и се помолих. Ти ми даде кръст на света Бриджет. Аз допрях кръста до статуята и помолих Богородица да спаси кравата. Защото ако умре, нямам пари за друга. Какво щях да правя тогава? Исках да стане чудо. Мисля, че ти казах това. И стана чудо. След като ти си тръгна се върнах в обора. Кравата продължаваше да лежи на земята. Почти безжизнена. Не се и опитваше да ражда. Докоснах челото й с кръста на Бриджет. Тя ме гледа известно време, после изведнъж се отърси, изправи се на крака и започна да ражда телето.“

Мисис Калахан се давеше от вълнение. Аз не знаех какво да кажа или да направя. Леля ми я покани да си свали палтото и да поседне. Това и стори. После леля ми напълни чайника и започна да прави чай.

След като се настани на масата, мисис Калахан продължи. „Роди чудесно мъжко теленце. И щом се отели, кравата си стана съвсем наред. Започна да яде сено. Много беше изгладняла. Занесох й кофа вода и тя я изпи, без да си вдигне главата. Няколко минути по-късно пристигна ветеринарят и каза, че на кравата й няма нищо. Ако беше дошъл навреме щеше да види какво й имаше. Но той не дойде. Дойде ти. И донесе помощта на Божията майка.“

Бях объркан. Ласкаех се от това, че тя приписва спасяването на кравата на моето появяване и то с толкова уважителен тон. Радвах се, че се е избавила от нещастието. Тя ми беше симпатична. И добър клиент. Но от друга страна бях притеснен от това, че отдава излекуването на статуята в камиона ми и на кръста на света Бриджет, който й бях продал. Гледах на тези неща просто като на предмети, стоки, вещи, като млякото и захарта, които Кълкин продаваше от своя камион. Да им се приписва свръхестествена сила ми се струваше притеснително.

„Бих искала да видя отново статуята на Божията майка ако нямаш нищо против. Да поблагодаря. Нали ме разбираш.“

Не можех да тръгна да споря с нея, тя беше толкова неподправена, така дълбоко убедена в онова, което казваше и което вършеше. Притежаваше увереност, срещу която бях безпомощен.

И когато тя си допи чая я заведох до камиона и отворих каросерията. Когато светлините се включиха тя изпадна в захлас. Сложих сандъка на земята и тя се качи в камиона сякаш в унес с очи приковани върху статуята на Богородица. Тя коленичи и се замоли така благоговейно, както беше направила това предния ден.

Докато я наблюдавах, скрупулите ми отлетяха. Статуята можеше да бъде парче кал, осветено от няколко крушки, но очевидно на мисис Калахан тя доставяше нещо. А тя беше свястна жена, която заслужаваше радост. Ако пещерата в моя камион й помагаше да облекчи бремето на нейните тревоги, то тя притежаваше някаква ценност. И ако от това й ставаше по-добре, кой бях аз да се съмнявам? Кой наистина?

Докато слизаше от камиона, аз й подадох ръка да я задържа, докато стъпи на сандъка.

„Благодаря ти, Лофти,“ каза тя. „Ти си един от богоизбраните. Имаш дарба. Не се страхувай да я използваш. Не се страхувай. Можеш да облекчаваш хорската мъка. Имаш своя предопределена роля в живота, повярвай ми.“

Бях поласкан. Ужасен. Сконфузен, както винаги. Нямах какво да кажа. Само се червях и усмихвах.

Тя отиде до велосипеда си, подпрян на фронтона и свали от кормилото претъпкана пазарска торба.

„Това е за теб,“ каза тя и ми подаде торбата. „Дребен знак на признателност. От плодовете на фермата, която не осиротя благодарение на теб.“

Отворих торбата и разгледах съдържанието. Яйца, масло, мляко, зеленчуци, увити внимателно. Погледнах я с жест, който издаваше изненадата, благодарност, но и с мисълта, че това е прекалено много, непомерно много за каквато и да е услуга, която тя считаше, че съм й направил.

„Чакай, нищо недей да казваш, само приеми подаръка. Това е само жест, нищо повече.“

Искреността й отново ме обезоръжи. Разбрах, че ще бъде обидно да откажа. В крайна сметка успях само да пророня „Благодаря.“

Извадих всичките грижливо опаковани продукти и ги поставих на пода в каросерията, за да мога да й върна торбата. Толкова много неща бяха натъпкани в нея, че когато ги извадих и наредих всичките, стигнаха до краката на Дева Мария.

Дълго след като тя си тръгна, продължих да се любувам на храната, която ми беше донесла, докато леля ми излезе и се приближи. Когато видя там продукти за няколко ястия, леля ми се възбуди като лисица в кокошарник и започна да ги събира.