Джак Харт - Размишления в катраненото буре

Със себе си те носели своите цигулки, музика и песни. Изкарвали си прехраната като отглеждали и смесвали лековити билки. По този начин не представлявали заплаха за никого и навсякъде ги посрещали добре. Накрая се установили в Тирера. На парче земя, което отвоювали от планината. Оженили се за местни девойки, но запазили своята идентичност. Продължили да практикуват древните си занимания с музика и лечителство.

А сега за Том. Том пазеше всичко в главата си. Помнеше музиката. Лечителството. Хората идваха при него, когато бяха изгубили вяра в докторите. И той им приготвяше лекарствата. Пазеше родословието на клана в паметта си. Лични спомени за неговите прадеди, родени преди Големия глад. Не можеше да умре, защото всичко това щеше да умре заедно с него. Докато беше жив и те щяха да живеят.

Казах му, че може да го предаде. Всичко. И че щях да го запомня. Тогава щеше да може да умре спокоен, знаейки, че историята на неговия клан и познанията на хората му щяха да останат.

Той ме изгледа озадачено. И избухна в смях. Смя се силно и продължително.

„Ти определено си божи човек,“ каза. „Такъв си.“ Знаех какво има предвид. Безсмислието да довери знанието си на един слабоумен в опит да избегне забравата. Не, нямаше друг избор, освен да продължи да живее. Не разбираше, че можех да го освободя от неговото бреме. А аз не можех да го убедя.

Постоянно нареждах и пререждах стоката в камиона. Опитвах се да я направя да изглежда по-привлекателна. По-внушителна. Дъждовните дни в Тирера бяха многобройни и представляваха идеален повод да си стоя вкъщи и да се разтакавам в бараката и в камиона. В такъв един ден, когато вятърът откъм морето правеше дъжда полегат, сякаш изстрелян с оръдие, се бях захванал с един свой каприз. Изпразних камиона и го боядисах отвътре в небесно синьо. Когато изсъхна, взех малко бяла боя и на стената зад кабината нарисувах няколко пухкави облачета, които се носеха под тавана. Получиха се добре — по принцип не ме биваше много в тази работа, но когато отстъпих няколко крачки, белите петна на син фон безпогрешно внушаваха идеята за облаци.

После взех малко телена мрежа и я огънах в арка. Закрепих я на стената зад кабината като мрежата тръгваше от единия ъгъл на пода, издигаше се в средата на половината височина и отново се спускаше на пода в другия ъгъл. После я обвих със зелена крепирана хартия. Накрая взех най-голямата статуя на Дева Мария и я поставих под арката. Отдръпнах се да се полюбувам. Бях възхитен. Бях успял да наподобя пещера. Като използвах техниката, с която майка ми правеше яслата на Младенеца в църквата всяка Коледа. Използвайки същата телена мрежа.

Изглеждаше много добре. Дева Мария беше със събрани ръце и поглед, отправен към небето. Към моите пухкави облачета. Слязох от камиона и разгледах картината от задната врата. Пак изглеждаше добре, но синьото беше по-тъмно поради слабо осветената вътрешност. Отдалечих се още няколко крачки и застанах на сушина под фронтона на къщата като продължавах да наблюдавам вътрешността на камиона. Пещерата беше погълната от тъмнината. Трябваше ми осветление.

Закрепих здраво статуята зад кабината с помощта на рибарска корда. Кордата не се виждаше. Идеално. После закарах камиона при Филип Мороу, електротехника. Вкарах Филип в каросерията и докато разглеждахме, клечейки пред пещерата, обясних от какво имам нужда. Осветление.

Филип предложи верига с шест лампи. Шнурът можеше да мине зад мрежата, а лампите да бъдат засенени така, че да осветяват статуята. Веригата можеше да се захранва от специален дванайсет-волтов акумулатор, вързан към двигателя, така че да се зарежда, докато моторът работи. После щеше да има достатъчно енергия, за да захранва петте лампи, докато машината не работи. Беше точно каквото исках и му казах да действа. Сечеше му пипето на Филип. Човек можеше да му обясни нещата. Щеше да те разбере. А и свестен. Не ти сваляше кожата с цената.

Бях предоволен от резултата. Напълно надмина очакванията ми. Разгледах го от различни разстояния. Колкото по-далече заставах, толкова по-вълшебен ми се струваше. Като истински параклис. Самият Филип Мороу беше впечатлен. А той не ходеше нито на църква, нито на поклонения. Усмихваше се. Платих му и подкарах към дома да товаря.

Нововъведението беше добро и за излагането на стоката. Осветяваше цялата каросерия. Уравновесяваше светлината, която идваше отвън. Дотогава дъното на камиона беше почти неизползваемо поради тъмнината, където слагах само едрите неща или го ползвах като склад. Сега, благодарение на осветената пещера това се беше превърнало в най-привлекателното пространство и аз можех да реорганизирам щанда като някои от дребните неща отидоха в дъното, а други — в предната част.