Джак Харт - Размишления в катраненото буре

Тя ме зяпаше. Аз я зяпах.

„А какво има в камиона?“ попита тя след цяла вечност.

„Религиозни предмети.“

Тя ме зяпна отново. Зяпнах в отговор и аз.

„Ааа, сега се сетих кой си. Ти си онзи младеж от Иски, който пое сергията на Стивън Ханлън. Нали така?“

„Да.“ Изпитвах облекчение. Тонът й ме успокои. Радвах се, че не беше ме идентифицирала като Томи Лофтъс, слабоумният син на учителката. Бях изненадан, че не ме беше определила на глас по този начин.

„Влез, влез вътре за минутка. Искаш ли чай?“

„Не, благодаря. Така съм добре.“

„Почакай тогава, ще изляза да видя какво имаш в камиона.“

Тя се отправи навътре в къщата като си сваляше кухненската престилка. Върна се обратно като си носеше портмонето. Това беше обещаващо.

Отворих каросерията на камиона, извадих дървен сандък и го сложи на земята, за да може да се качи в камиона. Щеше да е по-лесно със стъпенка като на Кълкин, но моят камион беше по-малък и по-стар. Подхванах я за ръката и й помогнах да се качи.

Тя ровеше из стоката с известно удоволствие. В крайна сметка ме изненада и възхити като се спря на голяма икона на свети Франциск. Тя я взе и я огледа отпред и отзад. Иконата имаше богато орнаментирана рамка. Тя я отдалечи от себе си, за да й се полюбува. Имаше многобройни дребни детайли, малки животни и птици, разположени навсякъде, всички от които внимателно слушаха светеца.

„Прекрасна картина. Ще изглежда добре в спалнята за гости. Да, взимам я. Колко струва?“

„Пет лири и петдесет цента.“ Затаих дъх, страхувайки се, че цената ще я разколебае.

Но тя не трепна. Отвори портмонето си и отброи в ръката ми пет и петдесет. Не можех да повярвам. Често бях изкарвал цял ден на ветровитата улица на някой панаир за по-малко от това.

Поблагодарих й. Казваше се мисис Кийвни, както разбрах по-късно. Продължих.

Почти всяка следваща къща ми носеше още радост. Хората излизаха от любопитство да разгледат камиона и се ровеха из стоката, докато намерят нещо, което да си купят, броеница, кръст, дори малка статуя.

След този случай започнах да излизам всеки ден. Цяла седмица ми беше необходима, за да обходя Килмакшалганската енория. А в Тирера имаше седем енории. Набирах скорост. Продавах стока през мъртъв сезон от годината. Печелех пари. Развивах бизнеса.

Понякога бивах отрезвен от цяла поредица къщи, чиито врати оставаха затворени. Въпреки усещането, че вътре има хора. Че някакво същество се крие зад завесата. Сещате се какво искам да кажа. Трудно ми беше да не обръщам внимание на подобно пренебрежение. Трудно беше да овладея мрачните обезкуражаващи мисли. Това, че ме бяха видели да идвам. И поради това, че съм аз, не желаеха да проявят любезността да ми отворят вратата. Но тези мисли се разсейваха, когато успеех да реализирам продажба в друга къща. Да, животът беше хубав. Прекрасен.

Гледката, която се откриваше пред мен от върха на Баликилкеш винаги ми напомняше за онази част от Евангелието, където Сатаната завежда Исус на върха на една планина и му показва всички прекрасни гледки на света. Знаете за коя част говоря. И му ги предлага като подарък, ако Исус падне на колене и му се поклони. Винаги съм се питал как така Сатаната ще предлага да даде някому света, след като не е негов. Негов ли е? Или това е бил самият Творец, луд на тема признание, който искал от Исус да извърши нещо неприемливо? Да му засвидетелства почитание, което не му се полага. Беше ми интересно.

Все едно. Колкото до мен — щях да се продам, ако някой ми предложеше земите, които се простираха отпреде ми. И всеки път, когато спирах там с камиона, си пожелавах някой да се появи и да ми направи такова предложение.

Окрис Хед. Целта на моето пътуване. Далечен и смътен във вечерния сумрак. Беше време да тръгвам ако исках да стигна там преди тъмнината. Това ме тревожеше. Беше доста път. Друга тревога ми причиняваше мисълта, че могат да тръгнат да търсят Негово преподобие. В случай, че бяха забелязали липсата му. В случай, че някой го беше видял да влиза в камиона. Трудно би им хрумнало, че е отвлечен. От мен. Едва ли. Биха предположили, че се е отзовал на повик при болен. Паството обаче щеше да бъде озадачено от изчезването му. Че не стоеше там, усмихвайки се и кимайки, докато те излизаха.

Надолу по стръмния хълм. В подножието беше отбивката за Колиъри Шор, за Пуларон, голямата морска пещера, в която от зараждането на живота се беше заселила една колония тюлени. Следващото отклонение се казваше Невестулчата пътека. Откъде беше това название? Никой никога не успя да обясни, колкото и да разпитвах.