Джак Харт - Размишления в катраненото буре

Устоях на изкушението да извикам майка ми и леля. Те сами щяха да си го видят. След първоначалното въодушевление от бизнеса интересът им беше намалял. За мен пък беше по-добре сам да си въртя нещата. Само понякога изпитвах желание да повикам някой, с когото да споделя своето задоволство от постижението. Знаете как е. Все едно. Нямаше да ги викам. Не и тях.

На следващия ден времето се оправи. Дъждът изтъня до мъгла и облаците се отдръпнаха на запад към Мейо. Отправих се в тази посока. С надежда за по-хубаво време. С надеждата да впечатля клиентите. Ефектът от новата ми сергия можеше да ги накара да купуват. Когато стигнах до Килглас се заех с къщите, струпани около селото. Не мога да кажа, че бях недоволен. Хората, които се качваха в камиона ахкаха и охкаха пред пещерата. Казваха, че е чудесна. Най-хубавата, която бяха виждали. Като истинска, шегуваха се те. Не мога да кажа обаче и че бях доволен. Оборотът се увеличи, но не драстично. Стъпка по стъпка, казвах си.

На следващия ден взех пътя за Глен Иски, който тръгва от главното шосе по посока на планината. Същата работа. Хората се впечатляваха. Купуваха малко повече. Но не чак толкова повече.

В далечния край на Глен Иски, където реката се спуска от хълмовете, една от последните къщи принадлежеше на вдовица, мисис Калахан. Тя беше много набожна. Редовен клиент. Никога не пропусках да намина към нея, когато се случех в района и тя никога не пропускаше да си купи нещо. Исках да видя какво впечатление ще й направи пещерата.

Щом спрях пред тях, тя излезе от обора и забъхта през калния двор.

„Ти ли си, Лофти. Като чух бръмченето на мотор си помислих, че е ветеринарят. Чакам го вече няколко часа, къде ли се е замотал. Цяла нощ съм на крак заради болната крава. Мъчи се да се отели, но нищо не се получава. Вече бере душа. А този долен ветеринар още го няма. Сили не ми останаха.“

Наистина изглеждаше изтощена. Тя се приближи до камиона с изопнато, измъчено лице сякаш едва повдигаше високите гумени ботуши.

„Съжалявам за кравата,“ казах. „Надявам се да се оправи.“

„И аз се надявам. Но надеждата може да разбие сърцето на човек. Имаш ли кръст на света Бриджет? Снощи, докато се грижех за кравата си помислих, че трябва да сложа един кръст на света Бриджет да виси в обора.“

Както винаги, при необходимостта да си спомня дали имам останала такава стока, умът ми се вцепени. Побързах да потърся в камиона. Когато отворих вратата разбира се светлините около пещерата се включиха, но аз бях твърде зает да търся кръста на Бриджет, та забравих да се изфукам пред мисис Калахан. Напрегнатото търсене ме накара съвсем да забравя за атракцията, докато не чух зад себе си възклицание на изненада. Тя ме беше последвала до вратата на камиона и сега стоеше вторачена със страхопочитание в осветената статуя на Дева Мария.

„Прекрасно. Като видение,“ прошепна, тя сякаш се намирахме в църквата.

„О, харесва ли ви?“ попитах, докато изравях един кръст на света Бриджет от картонена кутия, пълна с дреболии. Обърнах се да й го дам.

Но тя се беше свлякла на колене в несъзнателно движение, и, все още втренчена в нея, я благославяше. Почувствах товара на умората и тревогата, който тя свличаше в краката на Дева Мария чрез молитвата, която мърмореше.

Бях притеснен. Поразен. Но не посмях да я прекъсна. Това беше една гипсова статуя в каросерията на камион. Нищо повече. Но тя така беше потънала в себе си, че не усети моята тревога. И аз продължих да стоя там. Неуверено стисках кръста на Бриджет в ръката си. Тя довърши молитвата си, прекръсти се и се изправи.

Опитах да намеря думите да й кажа колко неуместно е да възприема моята сергия като олтар и да се отнася към камиона като към молитвен дом. Но осъзнах, че товарът на нейната скръб беше олекнал и нямаше място за скрупули от моя страна.

Тя пое кръста на Бриджет и благоговейно докосна с него статуята.

„Сега всичко зависи от нея,“ промърмори тя. „Сега всичко зависи от Божията майка. Нищо освен чудо няма да приема.“

Последвах я. Опитах се да отблъсна няколкото пенса за кръста на Бриджет. Накрая ги приех. Поблагодарих.

Все още бях под впечатлението на случката, когато обърнах камиона в двора и поех обратно по тесния път. Бях достатъчно притеснен, за да приключа за този ден, макар да оставаха още няколко светли часа. Прибрах се у дома, паркирах камиона и прекарах останалата част от вечерта, изпънат на леглото си. Размишлявайки.

На следващата сутрин, докато закусвах продължих да обмислям разтурването на пещерата. На вратата се почука и леля ми отиде да отвори. И кой мислите беше въведен в кухнята? Мисис Калахан в най-хубавите си неделни дрехи. Ако не мислех за нея, сигурно нямаше да я позная, толкова различна беше тя без своите гумени ботуши.