Джак Харт - Размишления в катраненото буре

Същата нощ не успях да заспя, толкова бях развълнуван от случилото се. Преди настъпването на утрото реших, че единственият начин да успокоя тревожните мисли беше да се върна при фермата на мисис Калахан, да отида в обора и да видя кравата, за да се уверя, че в цялата история няма нищо свръхестествено. Просто съвпадение. Природата се е погрижила за себе си без намеса отвън, отгоре или откъдето и да е другаде.

Мисис Калахан се изненада да ме види. Но беше радостна. Заведе ме за малко в обора, където държеше кравата и телето.

Беше малък обор с покрив от поцинкована ламарина. Състоеше се от две помещения. В едното държеше сеното. То беше отделено с метър и нещо висока стена от другото, краварник за около четири глави добитък.

Щом влязох ме обзе чувство за покой. Кравата и телето лежаха, но мисис Калахан я бутна леко с крак и кравата бързо се изправи, а след нея и теленцето.

Стояхме там и наблюдавахме кравата и телето. Обвити от вълшебството. Трудно можеше да се предположи, че само преди два дни двете същества бяха на прага на смъртта. Сега от тях бликаше енергия. Живот. Светлина. Здраве.

„Всичко е благодарение на теб и на Божията майка,“ каза тя тихо, за да не наруши деликатността на момента. Страхуваше се да не развали вълшебството.

„Не благодарение на мен,“ измрънках в отговор. „Това е просто една статуя. В камиона има само стока за продан.“

„Божията майка присъства там. И тук. И навсякъде.“

Не желаех да споря с нея. Още повече, че в обора имаше топлина, която не се дължеше на времето навън. Откъм морето духаше студен северен вятър, а в полето под нас се изливаше дъжд. А тук, в обора, цареше необичаен за такова време уют.

След известно време мисис Калахан престана да я свърта на едно място. Със сигурност имаше много работа, която я чакаше. Разбирах това. Но не желаеше да си тръгна.

„Може ли малко да поостана тук?“ попитах я.

„Разбира се, Лофти, разбира се. Постой колкото искаш. Кой повече от тебе има това право?“

Тя излезе навън и дръпна след себе си импровизираната врата. Три вертикални дъски и две напряко, привързани с тел към рамката на вратата. През процепите влизаше светлина. Влизаше и през дупките в стените. В обора беше светло въпреки липсата на прозорец.

Телето бозаеше. Кравата го лижете. Това още повече допринасяше за топлината, наситила обора. Веществена топлина. Божията майка е навсякъде, както каза мисис Калахан. Тук това присъствие не можеше да бъде отречено.

Имаше ниска стена за яслите, на която седнах близо до главата на кравата, за да я погледам. Облегнах се на страничната стена. Чувствах се удобно. На това място можех да намеря покой, какъвто не бях изпитвал у дома. Имаше атмосфера. Чувство за някакъв всепроникващ дух на любов, от който беше пропито и най-далечното ъгълче. Божията майка.

Замислих се за това, че Творецът има майка. Това обясняваше някои неща. Манията му да получава признание. Да изисква подчинение и почит. Често си мислех, че се чувства несигурен в себе си. Може би на това се дължеше. Преди него и над него беше майка му. Божията майка. Нейната всепроникваща любов. Бликаща от нея, живот. Така беше. Не можеше да бъде иначе. И беше родила син, Твореца. Непобедим майстор. Строител. Жаден за признание, почести и уважение. Ревнуващ дори от своята майка. Скрил истината за нейното съществуване от хората. Неговото творение. Да, негово творение, но от материал, който тя му е предоставила.

И още един неин син, Исус. Когото тя изпраща в света на Твореца с послание за любов. За да освободи създанията му от робството и болката. За да им съобщи, че любовта е по-важна от боготворенето. Да, така нещата се подреждаха. И другият й син, Светият Дух. Три божествени проявления на един Бог. Но този Бог беше над всички тях. Божията майка. Така нещата ставаха ясни.

Трябва да съм останал там няколко часа, възторжено прекроявайки сътворението на света, гледайки една крава с теленце, попивайки покоя, който струеше от тях като топъл бриз през лятото. Унес.

Чак когато мисис Калахан отвори вратата и проговори в тъмнината, разбрах колко дълго съм останал в обора.

„Бях на долната нива да садя зеле. Не знаех, че още си тук, иначе щях да се върна да ти направя чай.“

Последвах я в къщата, където седнах на масата, докато тя поставяше чайника на газовата печка.

Дали мигът на смъртта е, когато вълната удари стената? Какво е всъщност смъртта? Може би това съвсем не е точката на изчезване. Може би изчезването наричаме мига, когато вълната отново се превърне в център? Дали не изживяваме своя живот два пъти, единия — в обратна посока? Дяволска работа. Може би дори многократно. Навън и обратно по повърхността на водата, затворена в катраненото буре на Твореца? Може би сме затворени там за цяла вечност.