Джак Харт - Размишления в катраненото буре

Разбира се, че схващах. Познавах нещата от живота, както им казваха. Усвоих ги с един урок. Един ден, докато бях у братовчеда Джими. Както казах, той беше една година по-голям. По това време бях на десет. В присъствието на майка му той обяви, че не знам основните положения относно секса. Не различавам птичките от пчеличките. Не бих различил въпросните пчели, дори да ме ужилят. Нямам идея как съм се появил на този свят. При което майка му заръча на Джими да ме изведе навън и да ми разкаже всичко. Да не се връщаме, докато не ми е обяснил всичко.

Урокът беше простичък.

„Мъжете имат курове,“ каза Джими и ме удари в слабините в случай, че не знам къде е моят кур. „Жените имат дупета.“ И той събра два пръста на лявата си ръка, за да покаже отвора. После вдигна показалец и промуши отвора между другите два пръста. „Мъжът слага кура си в дупето на жената. После в корема на жената се появява бебе. Нужни са девет месеца обаче преди да излезе бебето. Сега разбра ли?“

Поклатих признателно глава. Но продължавах да съм озадачен.

„С животните е същото. С всичко е същото,“ продължи Джими. „Искаш ли да видиш как бикът яхва кравата?“

„Да,“ извиках възторжено. Звучеше интересно. Понесохме се надолу по пътя.

„Тези дни бикът на Пат Уилям постоянно работи. Доста работа има с разгонени юници. Тогава откачат. Но няма смисъл да ги водиш при бика ако не са разгонени.“ Джими обясняваше с равен тон, за който му завиждах, понеже се бях запъхтял от тичането. „Ще се скрием в храстите, защото ако ни види, ще ни налети.“

Пат Уилям беше дребен, мрачен старец, който живееше в малка колиба. Около двора му беше израснал гъст плет от дървета, храсти и трева. Там държаха бика по време на работа. Така че не беше трудно да пропълзим през плета и да си намерим скрита наблюдателна позиция. Бикът ядеше сено — целият двор беше утъпкан до голо, така че не беше останала никаква трева за паша, макар още да беше лято.

След известно време дочухме крясъци и удари от ясенови пръчки, докато Пат Уилям и още един човек, в когото разпознахме Франк Тейлър, вкарваха една скоклива юница в двора. С известни трудности накрая се справиха. Затвориха вратата зад тях. Юницата обиколи четирите края на двора сякаш се мъчеше да избяга. Отначало бикът продължи да яде и сякаш не я забелязваше. После вдигна глава и подуши въздуха. Това подейства. Той започна да следва юницата наоколо. Без да бърза.

През това време Пат Уилям и Франк Тейлър заобиколиха двора и застанаха с гръб към нас. Разговаряха оживено. Почти спореха. Франк Тейлър не беше доволен. Това бил третия път, в който водел юницата, предните пъти юницата не успяла да забременее.

„Ей богу, не мога да си го обясня,“ отговаряше Пат Уилям. „Обикновено удря целта от първия път. Ако не успее при първия, при втория винаги се получава. Не мога да си обясня как така му се налага да опитва трети път. Никак не мога да си го обясня.“

„Ама че проклета неприятност. И сега ще ми се отели по никое време.“ От тона на гласа му се разбираше, че Франк Тейлър е ядосан и обвинява бика.

Юницата се позабави като продължаваше да обикаля около центъра на двора, докато накрая тя и бика се въртяха в бавен валс един до друг, като муцуната на бика беше протегната към задницата на юницата. После юницата се спря и бикът я яхна отзад като огромното туловище, надигането и блъскането заплашваха да смажат юницата в калта. Но това не се случи.

В момента, в който бикът се надигна, Пат Уилям се приближи към тях. Наблюдаваше внимателно упражнението. Поклати глава. Не беше доволен.

„Не влиза,“ провикна се той към Франк Тейлър, обяснявайки. Стоеше там и гледаше, почесваше се по главата, докато бикът слезе и юницата побягна свободна. „Ей богу, нещо не е наред,“ заяви той. „Хвани я за главата.“

Франк Тейлър хвана юницата за главата като я държеше здраво. Пат Уилям отиде до другия край, който, както си мислех до тогава, служеше само за изхвърляне на лайна и пикня, но сега разбрах, че съдържа други неща. Пат Уилям започна да я преглежда като я ръчкаше.

„Ако се доближи още малко ще си завре носа в задника й,“ прошепна Джими и двамата закрихме уста с шепи, за да не избухнем в смях. „А-ха,“ възкликна Пат Уилям с нотка на задоволство. Той извади от джоба си нож и разтвори острието. Започна да реже, да дърпа и пак да реже нещо в задницата на юницата, стъпвайки настрани, за да избегне къчовете.

„Това е,“ каза той като изхвърляше парче месо, което беше изрязал. „Ей богу, беше запушено. Вече трябва да е съвсем добре. Ще им дадем няколко минути и пак ще ги пуснем.“ Той изтри кръвта от острието на ножа си в панталоните си и бавно го сгъна.