Джак Харт - Размишления в катраненото буре

„Бога ми, Пат Уилям си е парче хирург,“ прошепна Джими. И двамата вече не можехме да сдържаме смеха си.

„Ах вие, палета,“ изръмжа Пат Уилям, докато се приближаваше покрай плета с неговата ясенова пръчка. „Излезте оттам, палета.“ И биеше храстите с пръчката.

Но ние се измъкнахме от скривалището си и побягнахме, за да разкажем на всички какво сме видели.

Да, ето така научих нещата от живота, както се казва. Разгонени животни в калта, бога ми. И израснах в един мъжки свят на глад и копнеж. Така може би ще разберете по-добре впечатлението, което парижките улици произведоха върху мен.

А Рю Сен Дени беше особена улица. Екзотична. Когато моите трима спътници се показаха на улицата, за малко постояха неподвижни, сякаш се двоумяха в коя посока да поемат. Решиха да тръгнат нагоре по улицата и аз наблюдавах техните неуместни фигури, докато крачеха бавно и равномерно. Имаше жени, безброй жени, които се мотаеха по улицата или се облягаха на стените в предизвикателни пози. Бяха и облечени предизвикателно с къси поли, откриващи голите им бедра и блузи с дълбоки деколтета, излагащи щедро гърдите им. Мъжете, разхождащи се сами или по двама или трима, спираха постоянно, за да говорят с жените. Явно това бяха жените, за които беше говорил Джон Бърн. Паднали жени, които предлагаха телата си. Проблемът беше, че на мен никак не ми изглеждаха паднали. Изглеждаха ми ангелски.

По-нагоре по улицата легионерите се спряха и заговориха момиче, което се подпираше на една стена. Тя моментално се отлепи и направи две-три кръшни крачки към тях. Наблюдавах внимателно. Тримата я бяха заобиколили. Тя нададе ухо. Очевидно се мъчеше да ги разбере. Очевидно те говореха с нея на английски. Внезапно тя се обърна и си тръгна като поглеждаше през рамо, сякаш беше получила най-странното предложение и не можеше съвсем да повярва, че тримата мъже в тъмни костюми й бяха казали такова нещо.

Те също я изгледаха за момент и поеха по улицата. Накрая се изгубиха в тълпата.

Останал сам на балкона, продължих да зяпам улицата. Беше истинска екзотика. Всякакви цветове. Дотогава не бях виждал чернокожи. Бяха възхитителни. Както и жълтите и кафявите. Азиатци. Или откъдето и да бяха. Момичетата също бяха всякакви цветове. Красиви. Колко далечно беше това от бика и юницата, които се яхаха в калта. Колко далечно от салона за танци, където мъжете трябваше да се блъскат и дърпат, а понякога и да се бият, за да получат един идиотски танц с момиче.

Питах се дали онези момичета долу изобщо отказваха някому. Дали поглеждаха и решаваха, че мъжът, който се приближава е твърде грозен. Или е глупаво облечен. Или имаше вид на малоумен. Питах се. Дали щяха да ми откажат? Дали щяха да поклатят глава и да се обърнат, преструвайки се, че не са ме забелязали. Или щяха да погледнат над рамото ми, сякаш току-що са видели стар приятел? Наистина ли приемаха всеки, който притежава пари? Тази мисъл прониза тялото ми с възбуда и аз се наведох над парапета, за да се поуспокоя.

Точно под мен, на отсрещната страна на улицата, видях момиче, което привлече вниманието ми. Тя очевидно се размотаваше като другите, но не беше облечена толкова предизвикателно и не заемаше толкова предизвикателни пози. Беше руса и излъчваше непринуденост. Изглеждаше съвсем нормално. Все пак при нея идваха мъже и я заговаряха. Като всички жени в Париж, и тази беше красива. Но по-различно красива. Привлекателна. Носеше бяла тениска и сини джинси. Е добре, тениската беше прилепнала по тялото й и очертаваше гърдите й, а джинсите обхващаха плътно бедрата й. Така че като другите, и тя беше сластна. Но също така изглеждаше и нормална. Разбирате.

След малко я видях да тръгва с мъж и ме парна ревност. Съжаление. Сякаш само мене трябваше да чака.

Останалите момичета на улицата също ме възбуждаха. Особено чернокожите. Но тази намирах привлекателна.

Изнесох един стол на балкона и седнах. Небето беше ясно, а денят все още светлееше над уличните лампи, не желаещ да си отиде. Като мен.

Малко по-късно тя отново се появи. И отново застана на същото място на ъгъла. Дали това беше нейното място? Сърцето ми препускаше. Чувствата ми кипяха. Трябваше да ги овладея. Да ги държа под контрол.

Вече се стъмваше и улицата се изпълваше с хора. Не можех да я виждам така ясно, както преди. Тя ту се появяваше, ту изчезваше зад тълпите преминаващи. Понякога помислях, че си е тръгнала, за да я видя отново, когато навалицата оредееше. Това, че не можех да я наблюдавам добре, ме разстройваше.