Джак Харт - Размишления в катраненото буре

Огърлицата от светлини вече блестеше, обрамчила залива Слайго. Светлините се включваха на гроздове, в Страндхил, Росес Пойнт. Селата на север. Грейндж, Клифни може би. Слаб отблясък през сивия сумрак. В морето Инишмърей потъваше във всепоглъщащия здрач.

Още нещо, което щеше да ми липсва. Огърлицата от светлини. Обичах ги. От деня, в който получих очила и видях светлините на залива за първи път. Малките светлинки на планинския склон. Очароваха ме. Има нещо особено в далечната светлинка нощем, не мислите ли? Нещо мистериозно. Намек за живот, който се случва. Нашепване за възможности. И на вас ли ви действа така? Когато съзреш селото отвъд залива денем, виждаш само къщи. Когато обаче видиш светлина или грозд светлинки в нощта, си представяш хора, хора, които никога не си срещал, и се питаш кои са те и към какво се стремят. И за вас ли е така?

Провиждаше се Окрис. Отзад беше тихо, но това също беше изнервящо, колкото и шума, а аз трябваше да събера мислите си. Трябваше да се занимавам с друго, за да не мисля за онова, което може би се случваше отзад. За да не мисля за нея. За Мишел.

Разбрах, че се казва Мишел при втората ни среща.

Благородните служители от Президиума на Легиона на Дева Мария в Иски бяха сложили отново своите бойни доспехи. За второ нападение. Изглеждаха по-мрачни. И дори по-мълчаливи от обикновено. От оскъдните коментари ставаше ясно, че първата вечер не се бяха радвали на успех. Бяха сбъркали битката, така казаха. Кавалерия срещу артилерия. Въпреки това обаче войниците трябваше да вършат своята работа. Преди да отворят вратата на стаята, те отново застанаха със сведени глави, докато Джон Бърн изричаше: „Целият съм твой, кралице, майко и всичко мое ти принадлежи.“ „Амин“ прошепнаха другите.

Щом вратата се затвори зад тях, изтичах на балкона. Този път не за да ги наблюдавам. А за да я потърся на улицата. Известно време я нямаше, но все пак се появи. На същото място. В същия стил. Същото момиче. Набързо заключих стаята и се спуснах на улицата. Бездиханен. От страх някой да не ме изпревари.

По същия начин. Нагоре по улицата. После пресякох. Обратно от другата страна. Преструвайки се, че съм излязъл на невинна разходка. Сърцето ми биеше. Главата ми беше празна. Както винаги, по дяволите. И отново очите й шареха по улицата. Топлата й усмивка засилваше за всеки минувач. Когато се приближих тя ме погледна и аз издържах на погледа. Тя се доближи бавно. Усмихна се. Или потрепна с устни, за да покаже, че ме е забелязала. Усмивката й грейна по-силно. Тя кимна.

„Здрасти. Вчера се видяхме. Да?“

Спрях близо до нея. Отчаяно търсех няколко думи. Една дума. Отчаяно се опитвах да овладея вълнението си. Отчаяно се опитвах да изглеждам нормално. И не успявах ни на йота.

Но не можех да си позволя да продължа с провалите. Да губя ума и дума. Мразех това. Отвращаваше ме. И съветът на Стивън Ханлън, винаги под ръка, но понякога скрит като знак в мъглата, изгря пред мен. Просто изгря. Изключи чувствата. Включи мозъка. Включи мозъка. Изключи чувствата, по дяволите. И аз си поех дълбоко дъх.

„Да. Аз съм в хотела. Ето този.“ И посочих през улицата. Опитвах се да залича този звук. Звукът на моя глас. От страх да не замръзна отново в безмълвие.

„Аха“ кимна тя.

Копнеех да ми зададе онзи въпрос отново. Копнеех. Копнеех да не го направи. Земетръсния въпрос. Какво щях да направя, ако го зададеше? Щях да се изложа, най-вероятно. Не че беше много трудно. Но тя не попита. Очите й отново шареха по улицата. Внимаваше. Беше ме отписала. Бях спасен. Облекчение. Горчиво разочарование. Облекчението ми позволи да се посъвзема. Но поне това, че ме беше заговорила, означаваше, че не ме отбягва. И останах там да я зяпам. Сякаш всеки момент можеше да ме покани да изиграем една дама.

„Ти си от Англия. Да?“

„Не, не,“ поклатих глава. „Ирландия.“

„Ис-ландия. Студено.“ И тя потръпна с нежните си рамене.

„Не. Ирландия,“ подчертах като се смеех на нейната артистичност.

„Аа. Ерландия,“ кимна тя. „Дъжд. Да?“ И тя разтърси пръсти надолу от небето, за да наподоби дъжд. Ерландия не беше много точно, но сега вече знаех, че е разбрала страната.

„Да. Дъжд,“ съгласих се.

„Как се казваш?“

„Викат ми Лофти.“

„Лофтий. Хубаво име.“ Кимна тя одобрително.

Не бях усетил нещо особено хубаво в него, но щом тя го хареса, това вече беше друга работа. Чаках я да се представи. Тя не го направи. Продължи да разглежда всеки минувач от мъжки пол. Почувствах се необичайно спокоен с нея и събрах кураж да я попитам: