Джак Харт - Размишления в катраненото буре

Никога не размених с нея и дума. Не сте учудени, нали? Един ден по време на обиколките ни със Стивън Ханлън тя се появи на сергията заедно с баща й. Бяхме разпънали на полето край Кълийн в деня на надбягванията. Имаше голяма навалица. Навсякъде по полето имаше кафези за коне. Децата тичаха наоколо, заплашвани да бъдат прегазени от някой кон, но това не се случваше. По високоговорителите обявяваха състезателите. Представяте си. Бяхме доста заети.

И изведнъж тя се изправи там. Разглеждаше сергията. Черна коса на едри вълни. Бяла кожа. Тъмни очи. Моментално разбрах, че е заедно с мъжа, който водеше приятелски разговор със Стивън. Стари приятели, които не са се виждали от години — такъв тип разговор.

Тя съзнаваше, че я гледам. Знаех това, но не можех да се въздържа. Тя поруменя и се усмихна. Усмихна се, без да ме погледне. Усмихваше се, докато вдигаше и разглеждаше внимателно статуйка на Свети Антоний. Отново и отново я обръщаше в ръцете си, сякаш беше някакъв шедьовър, заслужаващ най-внимателно проучване. В усмивката й имаше топлина и сияйност, каквито никога не бях виждал и никога вече не видях. А тя се усмихваше, защото я гледах. Не възразяваше. Изглежда й беше приятно. Но не ме погледна. И по-добре, сигурно.

Когато баща й приключи разговора си със Стивън, тя върна статуетката на сергията. Продължаваше да се усмихва. Извърнала поглед. Отдалечи се бавно, следвайки мъжа, който продължаваше да подхвърля забележки на Стивън, докато се изгубиха в тълпата.

„Кои са тези?“ попитах Стивън.

„Това е стар приятел от Тобъркъри. А това с него сигурно беше дъщеря му.“ Имахме много работа и повече не говорихме.

Значи тя беше от Тобъркъри. Поне това беше ясно. Така по-лесно щях да я запомня. И скришом прибрах в джоба си фигурката на Св. Антоний, която тя беше разглеждала с такъв интерес. Допирът до фигурката ми даваше чувство за близост с момичето. После често я носех в джоба си. До деня, в който камионът стана мой.

Първото нещо, което направих на следващия ден, първи ноември, празникът на Вси Светии, беше да залепя статуйката на Св. Антоний на арматурното табло на камиона. Беше толкова малка и крехка, че се страхувах да я поставя свободно изправена. Така че я сложих току пред стъклото. Бръснатата глава на Св. Антоний пасваше идеално с наклона на стъклото, така че залепих краката му за таблото, а тила му — за прозореца. Сега вече беше в безопасност. Вече нищо не можеше да го отмести освен божествена намеса. Странен израз. Отношенията ми със Твореца бяха такива, че му нямах доверие дори затова, че няма да се намеси. Дори затова.

Сега можех да се отпусна и да й се любувам. Можех да я милвам с пръсти. Можех да прокарам два пръста между нея и стъклото. Можех да я гледам, докато шофирах.

И можех да мечтая за момичето от Тобъркъри. Да се надявам, че отново ще я срещна. Да се оглеждам за нея по пътищата. Да търся лицето й по многолюдните улици на Слайго, когато посещавах търговците на едро.

Тобъркъри. Едно име, което извикваше спомени от детството ми. Баща ми говореше за някакъв човек от Тобъркъри, когото познавал. Приятел. Съперник на атлетическото поле. Живеел в град Тобъркъри. Дърводелец по професия. Имал работилница зад къщата. Името му беше Чарли Маниън. Та баща ми говореше как щял да отиде до Тобъркъри да се види с Чарли Маниън. Дълго пътуване с велосипед, щяло да отнеме цял ден. Но щеше да вземе и мен със себе си. Щом пораснех достатъчно, за да седя на багажника. По езерния път. Щом стигнехме езерото, изкачването щеше да е свършило. Оттам нататък щеше да е само спускане.

Никога не отидохме в Тобъркъри. Когато се сдобих с камиона, задоволих любопитството си като покарах по езерния път. Върхът на планинския проход беше най-самотното място, което съм виждал. Спрях до брега на езерото и разгледах планината и сенките на облаците, които се плъзгаха по повърхността на водата, и тънкият път, който се отделяше от езерото на отсрещния край, за да се спусне по другия склон до град Тобъркъри.

Никога не отидох по-далече от езерото. Дори след като срещнах момичето и имах допълнителна причина да отида и да разгледам района, не го направих. Твърде дълго го бях обмислял. Бях си представял пътуването с баща ми. Какво щеше да бъде. Сега мислех за момичето. Как ще я срещна и няма да знам какво да кажа. Същата идиотска история. Главата ми изпълнена с копнеж и желание, копнеж и желание, които не знаех как да задоволя. Ами да, Творецът имаше оригинални начини да ни измъчва с мечти за щастие.