Джак Харт - Размишления в катраненото буре

«Красота.» Тя произнесе бавно всяка сричка.

После потърсихме хотел. След нова обиколка на малките улички тя си избра малък хотел близо до пристанището. Дискретно закътан в странична уличка, мястото беше идеално. Никога не бих го избрал, но когато тя го посочи, разбрах причината. Освен това беше по-евтин от големите хотели на главната улица.

Пренесох куфарите в стаята, в която се нанесе.

«Не е зле. Да?» Тя вдигна въпросително вежди към мен след като беше разгледала стаята и гледката от прозореца към пристанището. «Става. Засега.»

Честно казано, стаята беше малка. Имаше две кресла от двете страни на масичката за кафе. Нямаше условия за готвене. През една врата се минаваше към банята и тоалетната.

Седнахме в креслата и изпънахме краката си.

«Добре ли си, Лофтий?» попита тя. «Беше доста зает. Да?»

«Да. Зает,» отвърнах. «Първи причастия. Конфирмации. Разни такива.»

«Ирландия е свята страна. Да?» каза тя като се изсмя с нейния леко подигравателен смях.

«Ами религията е широко разпространена. Което ме устройва.»

«Но момичета се търсят. Да?»

Сякаш стрела прободе сърцето ми. Бих предпочел да не си спомням за какво беше дошла. Да си въобразявам, че беше дошла заради мен. Но трябваше да понеса реалността. Да я посрещна.

«Да. Сигурен съм, че се търсят. Много.»

«И ти ще ме караш в камиона. Да?»

«Да. Почистил съм го.» Бях почти рязък. Но чувствата препускаха дълбоко в мене. Неконтролируеми. А моята спънатост като мокро одеяло задушаваше пламъците на чувствата. Що за борба беше това? Исках да я доведа като подарък, един много специален подарък за Питър Килдъф и другите жадни мъже в седемте енории. Но също така много силно исках да я запазя за себе си.

Невъзможно. Тя не беше дошла, за да бъде с мен. Беше дошла по работа. И най-сигурният начин да я задържа беше като се погрижа бизнесът й да процъфти. Така че трябваше да престана да мисля за себе си и да помисля за голямата услуга, която щях да направя на Питър Килдъф и другите. Да мисля за това и да се радвам на компанията на една красива жена дотогава, докато успеех да я задържа.

«А мъжете?» попита тя след известно мълчание. «Стари ли са? Колко стари?»

«Някои са стари. Някои не толкова. Всички са ергени.»

«Ергени?»

«Разбираш. Неженени.»

«Всички мъже са неженени?»

«Има и много женени. Но няма да се занимаваме с тях.»

Тя изглеждаше объркана. «Неженени мъже. Но женените бяха най-добрите ми клиенти в Париж.»

«Ще има достатъчно ергени, с които да се занимаваме. Почакай и ще се увериш.»

Скрупулите ми не позволяваха да въвличам женени мъже. Те си имаха съпруги. Това би било грешно. Това, което считах за правилно беше да внеса малко женска топлина в живота на онези, които не бяха я изпитали. Чувствах, че имам правомощия да го направя. От Божията майка. Да внеса малко женска топлина в студения свят на онези мъже.“

„Добре, Лофтий. Ти си мой мениджър. Ти решаваш. Окей?“

Тя се пресегна, постави ръката си върху моята и леко я притисна. Приятелски. Нейната женска топлина като подарък за мен. Нейната усмивка. Дяволита. Опитваше се да ми оправи настроението. В такива моменти терзанието от това, че трябваше да я деля с други, беше поносимо.

Мислили ли сте за това колко голямо значение има за човек мястото, където се е родил и израснал? Може би това е част от проклетия капан. Оковите на корените. Привързали ни към едно определено място. Вечният стремеж да избягаме, вечното желание да останем. Дяволски странно, не мислите ли? И начинът, по който дадено място преследва човека. Както Окрис — мен.

Окрис не ми беше любимо място. Никак даже. Разбирах защо е толкова важно за хиляди хора. Но не и за мен. Може би заради случката с Кор а дТон. Може би това повлия на отношението ми. И как не?

Ходили ли сте в Окрис? Може би не. Ако не сте имали някаква работа там, може дори да не подозирате, че съществува. Докато се движите по главния път за Слайго може и да не забележите как морският бряг се отклонява и отдалечава от вас. Няма да забележите, защото веднага след това той отново се връща. Чак ако слезете от главния път и вземете една от отбивките, ще забележите ивицата земя, простираща се до Главата. Цяла плетеница от малки пътища свързва къщите и селата, пътищата се вият и лутат насам-натам и се връщат на главния път, както им скимне. Цял лабиринт. Аз обаче бях пътувал по тези пътища, за да продавам религиозната си стока. И отново бях пътувал по тях с Мишел, тъй като имаше някои много добри клиенти из тези разпилени ферми.