Джак Харт - Размишления в катраненото буре

Неуверен. Единственият начин, по който успява да повярва в силата си е като кара собствените си създания да страдат. Това би обяснило нещата. Не мислите ли? Защо начупва той своя образ до неузнаваемост? Може би и той е също така невротизиран като всички ни и не може да понесе чувството за вина. Може би когато майка му изпратила другия свой син, тя се е опитвала да спаси Твореца от вечно проклятие. В това имаше смисъл. Исус бива изпратен в света, за да изкупи самия скапан Творец, да покаже на брат си колко грешни са неговите пътища. Да го спаси от неговите жестоки деяния. Да го върне към доброто и любовта, които са естественото състояние на нещата. По този начин Исус е трябвало да спаси човечеството.

Само дето не се е получило, нали? Исус станал човек и поел върху себе си страданията на човечеството, за да засрами брат си. Но Творецът не се трогнал. Дори гледката на измъчения му умиращ брат не докоснала сърцето му. А щом това не му е въздействало, страданията на човечеството изобщо не биха могли.

Така стигнах до заключението, че най-правилното нещо е да му се пречи във всичко. Да се противопоставям на него и на неговите коварства, насочени към невинните хора в света. Да създавам отвори навсякъде, които да пропускат лековития поток на любовта на неговата майка.

Имах усещането, че такъв отвор съм пробил като доведох Мишел в Тирера. Гордеех се с това, когато гледах на него от този аспект. В живота на моите измъчвани от глад приятели аз бях внесъл усещането за жена. Единственото усещане, което можеше да успокои болката от глада им. Усещането за топлина и красота. Усещането за любов. Дори и само за миг.

Но радостта, която изпитвах, когато за първи път я возех на път за Тирера, беше свързана с моята нужда от нея. Моят глад не беше по-слаб от техния. По-силен беше, сигурен съм в това. Бих дал и последното си пени да можех да обърна камиона към хотела и да я запазя за себе си. Но не така се бяхме уговорили. А и както винаги бях твърде свит, за да тръгна да отстоявам своята собствена кауза.

Така че трябваше да се утешавам с мисълта, че правя голяма услуга на своите приятели. Извършвам велика саможертва. Подарявам им това, което е най-ценно за мен.

Доста смесени чувства, а? Жалък, объркан мозък? Не търся проклето съжаление. Искам само да разберете. Объркани чувства? Разбира се. Стивън Ханлън би се отвратил от хаоса от мисли и чувства, които превръщаха мозъка ми в каша. Колкото и да се опитвах, не можех да си възвърна дисциплината и безпристрастността.

Бях преустроил задната част на камиона за друга цел. Бях сложил матрак и тежък цветен параван. Всичката стока и статуята на Девата бях пренесъл в бараката. Нямаше проблем, тъй като държах бараката заключена и нито майка ми, нито леля ми се доближаваха до нея. Оставих осветлението, но добавих червени крушки, за да постигна по-топъл ефект. Арката от червени лампи над матрака изглеждаше добре. Бях доволен от начина, по който се бях справил. И лесно можех да го преустроя отново за първоначалната цел. Мишел също беше впечатлена. Забавляваше се.

„Ти си гений,“ каза. По принцип не ме наричаха така.

Въпреки войнствените настроения, които ме разкъсваха, бях изпълнен с възбуда и очаквания, докато карах към Тирера, нагоре към планината, направо към къщата на Питър Килдъф. Не бях казал на никого за Мишел, така че щеше да бъде изненада.

Когато пристигнахме, Питър беше навън в зелевата градина. Той се приближи към мен през редовете зеленина, стиснал под лакът една зелка.

„Отдавна не съм те виждал,“ поздрави ме той с широка усмивка.

„Имах много работа.“

„Наминавай. Наминавай. От теб зависи късметът ни, нали знаеш.“

„Надявам се, че всичко е наред.“

„Ами да,“ каза той като произнасяше думите бавно. „Всичко е наред. Освен може би, че ни трябва компания.“

„Зная. Зная. Говорили сме за това.“

„Така е. И сигурно пак ще говорим. И ще говорим затова, докато ни сложат в ковчега и заковат капака. Макар че от говоренето няма голяма полза, така ли е?“

„Никаква полза няма от говоренето,“ казах, опитвайки се да сдържа усмивката си. „Мечтите също не помагат. Трябва да се направи нещо.“

Бях го последвал в кухнята, където той метна небрежно зелката на масата и избърса калта от ръката в крачола на панталоните си.

„Напълно си прав, Лофти. Но се страхувам, че в този край на света ще ни се наложи да се задоволим с мечти.“

„Но можем да се надяваме, че мечтите се сбъдват.“

„Можем, Лофти. Да продължим да се надяваме. До края на дните ни.“