Джак Харт - Размишления в катраненото буре

Малко по-надолу по пътя стигнахме до Дуни Рок. Паркирах камиона в едно уширение в гората и излязохме да погледнем. Тръгнахме нагоре по скалата. Беше цяло възвишение. Издигаше се от брега на езерото, стотици футове височина, с ивица гора най-отгоре. Продължихме да се катерим. Ставаше все по-стръмно. Тя се подхлъзна и се хвана за ръката ми, аз я задържах. Когато стигнахме върха все още я държах за ръката и пред нас се откри цялото езеро с гористи острови.

Женската ръка е красива. Нежна. Крехка. Също като самата Мишел. Тя подсвирна от изненада при гледката на езерото и островите като гигантски изумруди, вградени в тъмно, тъмно синьо. Очите й се замъглиха.

„Не съм виждала подобно място в Европа.“ Тя наистина мислеше така, гласът й бе замислен, а думите — бавни.

„Колко от Европа си видяла?“ попитах небрежно.

Изведнъж замъгленото изражение потъмня. Смрачи се.

В гласа й се прокрадна горчивина. „Европа не е красива. Не по този начин.“

Не каза нищо повече. Инстинктивно замълчах, когато почувствах, че душата й е ранена. Няколко пъти й бях задал такива въпроси, питайки се откъде точно е тя, какво е семейството й, с какво се е занимавала преди да я срещна. Не бях открил нищо. Тя открито отблъскваше опитите ми да се натрапя. Беше мълчалива и потайна макар да не се засягаше от любопитството ми. Така че не настоях повече. Бях щастлив да се намирам до нея, да държа ръката й, да гледам най-красивото място в Европа.

Представяли ли сте си някога какво е да се родиш грозен, искам да кажа грозен като дявол? Кръгло пълно лице с кръгли дебели очила, закрепени на носа ти постоянно. Челюст, която автоматично пада веднага щом помислиш за нещо друго, освен че трябва да си държиш устата затворена. Тяло, което пасва на тиквения фенер, служещ за глава. Дребно, дебело, нелепо. Мислили ли сте какво е да се родиш в такова тяло? Да те заключат в такова тяло, без да ти отнемат нуждите, амбициите и желанията на нормален човек. Ако искате добавете към недостатъците и проклет дефектен мозък. Мозък с различна електрическа схема от другите, а със същото упътване за употреба, както се беше изразил Стивън Ханлън. Как би ви се харесало да надникнете в катранен варел и да видите всичко това да се взира обратно във вас? Как?

Как би ви се харесало да бъдете вечно низвергнати? Хората да са приели на доверие, че поради грозотата, недостатъците и нелепостта си, нямаш нужда да обичаш и да бъдеш обичан като всички останали?

Гледали ли сте някога някой храст прещип на хълма, мечтаейки да се превърнете в принц или милионер със скъпи къщи и скъпи коли и жена, която да ви боготвори?

Гледали ли сте някога трънков храст, шибан от вятъра? Ама наистина да се вгледате. Да сте го гледали толкова продължително, че накрая да не знаете дали сте били там минута, час или година? Да сте наблюдавали как вятърът реши клоните и листата? Как го шиба и дърпа сякаш проверява здравината на корените му? Как храстът се свива под вятъра, извръща му гръб, за да загрубее и се съсухри от постоянното шибане? Наблюдавали ли сте някога такъв трънков храст достатъчно дълго, за да забележите това?

Случвало ли ви се е да се взирате дълго в такъв храст или трънка, шибан от вятъра, за да заглушите болката вътре в себе си? За да забравите себе си, своята нелепост и грозота, които затварят пред вас всички врати. За да забравите за дефектния си мозък, който не може да прецени дали едно момиче ви харесва или просто не е чак толкова отвратено. Мозък, който не може да прецени дали трябва да се наредите на опашката като останалите, стискайки парите си в юмрук вместо да стоите настрани и да гледате как прещипът потъмнява или как трънката трепери от всеки пристъп на вятъра.

Аз съм гледал. Гледал съм безкрайно, докато чаках Мишел да приключи с поредния клиент. Копнеейки да съм вътре при нея. Копнеейки да я задържа за себе си. Мечтаейки да ходим всеки ден на плажа, вместо да правим тези безкрайни обиколки. Питайки се дали трябваше да подаря нейната женственост на моите приятели. После пресмятах, че и на тях тази утеха им беше необходима, колкото и на мен. Че ако не беше това делово предложение, тя изобщо нямаше да е тук.

Понякога тя забелязваше, че се олюлявам като трънка във вятъра, целуваше ме леко по бузата и ме прегръщаше, и аз се опитвах отново да прикрия всичко. Но болката ставаше още по-отчетлива. Понякога тя ме поглеждаше и казваше „Достатъчно за днес. Да?“

Една такава вечер обслужвахме района към Лок Иски. Когато надникнах през задната врата, тя ме погледна, помисли малко и каза: