Роман за Лисан

Друг пародиран жанр е рицарският роман. Неговата поява предхожда само с едно-две десетилетия първите разкази за Лисан. И тук наблюдаваме преобръщане на ценностната йерархия по отношение на двата основни компонента в романа — приключението и любовта. В рицарския роман приключението е среща с неизвестното, изпитание, в което героят проявява изключителните си качества. Това му носи признанието на рицарската общност, свързвана главно с двора на крал Артур. В разказите за Лисан приключението е действие, което героят предприема за задоволяване на телесни потребности. Подменена е и същността на любовното чувство. В романа то е възвишено, доколкото бива неизменно подхранвано не просто от личността на другия, а от идеала за съвършената Дама или за съвършения рицар. В рицарския роман, да обичаш, означава по-скоро да служиш на етичен кодекс, отколкото да отстояваш лично щастие. Обратно, в разказите за Лисан любовното желание на рицаря или на Дамата — сублимиращо и идеализиращо — е изместено от спонтанна похотливост, която действа с вероломство и насилие. На същия принцип са изобразени и взаимоотношенията между брачните партньори, например между вълка Изангрен и съпругата му Херсан, между Лисан и съпругата му Хермелина, между краля Лъв Знатни и кралицата Фиер. Прелюбодеянието тук не се обременява с угризения на съвестта, а семейните свади изпъкват на преден план и сякаш не допускат съпружеска привързаност. По отношение на рицарския роман разказите за Лисан са негатив във фотографския смисъл на изображение, при което светлите места на предмета са тъмни, а тъмните — светли.

Разказите за Лисан пародират и основните мотиви от популяризаторската религиозна книжнина — жития на светци, миракли, поучителни слова (exempla). Притиснат до стената, Лисан често прибягва по псевдопокаяния и псевдоизповеди, декларира решението си да тръгне на поклонение, за да изкупи своите грехове. И той, и вълкът правят молитвени жестове, които преиначават християнския ритуал. Суеверието, вярата в Божията справедливост, в задгробния живот, в чудесата и предзнаменованията, характерни за примитивното християнско съзнание, действат тук като илюзии и като капани за наивници — доказана рецепта за смях на публиката, която се весели със засилено чувство на превъзходство над жертвата. Ако приемем мнението на редица медиевисти, че разказите за Лисан са писани от настоящи или бивши духовници, ще определим хумора в тях като самоирония. Литературата, която осмива популярни жанрове, утвърждаващи християнската вяра, е литература на съмнението. Но доколкото средновековните светски и църковни институции не допускали откровена проява на религиозен скептицизъм, съмнението намира израз в самоиронията. Нейна литературна форма се явява пародията.

От тази гледна точка пародията в разказите за Лисан е косвена реплика на най-популярните словесни жанрове. От друга страна обаче тя е съзвучна на друг жанр, появил се по времето на първите разкази за Лисан, — фаблио. Фаблиото е близко до духа на разказите за Лисан с тази разлика, че при него героите са човешки същества. И във фаблиото телесното начало определя поведението на героите, а то се свежда до набор от хитрости и измами. По-късно, през ХІV и XV в., същата ценностна ориентация откриваме в някои комични театрални жанрове — весела проповед, комичен монолог, фарс. Имаме всички основания да смятаме, че, макар и без пряко потомство, Роман за Лисан поставя началото на течение в комичната литература, което през късното Средновековие (ХІV-XV в.) съпътства, пародирайки ги, сериозните жанрове.

Ефектът от подобно пародиране е преди всичко игрови. Но той не се свежда само до развлекателната страна на тези разкази, нито до чисто художествената им специфика. Като инструмент на смешното пародията свидетелства за ценностно пренасочване на литературата. В какво се изразява то?

Характерно за почти всички средновековни жанрове — и религиозните, и светските — е тясното им обвързване с определен етичен кодекс. Дори много често в тези жанрове естетическата наслада отстъпва на заден план и бива засенчена от нравоучителни намерения. Така естетическото се оказва неделимо от етическото. А последното се основава на представата за Добро и Зло, която взема превес над идеята за истина и неистина, за красиво и грозно. В разказите за Лисан категориите Добро и Зло са изпразнени от съдържание. Сред близо шестдесетте персонажа на животни в цикъла нито един не е „положителен герой“, нито един не е и чисто олицетворение на Злото, което би се откроило само в съпоставка с Доброто, докато тук се размива в досега с недостатъците на други герои. В Роман за Лисан Злото е многолико и многостепенно. То не е запазена марка за отделен герой, нито изключено при други. Всички персонажи от разказите за Лисан хитруват, лъжат, лицемерят и т.н. Тяхно основно, макар и негласно поведенческо правило е „Хитрост хитрост прехитря“ 1. Тържествуващият или излъганият хитрец буди единствено смях, а не нравствен размисъл. Ала в известен смисъл и отсъствието на морал говори за морал. Отказът да се свежда поведението на героите до илюстрация на определени морални категории, свободното разиграване на тези ценности в името на чисто развлекателни цели — всичко това безспорно подкопава общоприетите морални устои. И погледнато в контекста на литературния процес на развитие безспорно еманципира изящната словесност спрямо нравствените ценности. Нещо повече — или по-малко — превръща ги в художествени способи.