Роман за Лисан

Роман за Лисан са развлекателни съчинения, осмиващи църковните и монашеските обичаи. Писани са от представители на клира и са предназначени за хора от същото съсловие. Ще спомена най-известните творби. Най-старата е Romulus — сборник с басни в проза и стихове, последвана от Ecbasis captivi ( Екбазис в плен , края на ХІІ в.) — комичен разказ с две сюжетни линии: 1) животните от една ферма (напомняща манастир) освобождават теле, отвлечено от вълка; 2) премеждията на млад монах, който напуска своята обител, но в крайна сметка се завръща след поредица разочарования от светския живот. Най-близка до разказите за лисицата е поемата Ysengrimus (1148) от фламандеца Нивар. Авторът разказва преживелиците си в света на животните, който малко се различава от този на хората. Тук откриваме в завършен вид антагонизма между вълка и лисицата, съответно Изенгримус и Рейнардус, а в някои от епизодите разпознаваме сюжети, заимствани по-късно от Роман за Лисан . В този смисъл може да се каже, че цикълът за Лисан има своята предистория и своя отзвук, макар че по същество няма аналог в културната традиция от предишните и от следващите периоди.

Многобройните автори на разкази за Лисан говорят по-скоро за актуален сюжет, отколкото за нечия авторска инвенция. В историите за животни авторите са доловили духа на епохата и го представят в развлекателна светлина.

Тук се налага важно уточнение. В комизма на разказите за Лисан днешният читател е склонен да вижда дръзка сатира на феодални порядки и нрави. Лисан е безскрупулен барон, който постига всичко с хитрост и измама. Вълкът Изангрен заема виден пост в социалната йерархия — на кралски конетабъл и в това си качество на главнокомандващ кралската армия, а олицетворява първичната сила и глупостта. Кралят Лъв съчетава в себе си всички пороци на един суверен: нерешителност, самолюбие, продажност, несправедливост, двуличие. Човешкото общество е представено единствено от селяни, свещеници и монаси: първите са груби и користолюбиви, вторите алчни и похотливи, третите — суеверни и лъжливи. Представителките на нежния пол пък са неверни, сластолюбиви, лицемерни — с една дума, достойни дъщери на Ева, с която официалната християнска идеология свързва първородния грях, а оттам и всички злини, сполетели човешкия род. Когато говорим за сатира, следва да разбираме именно прякото отношение на художествената творба към определени реалности. Тях обаче Роман за Лисан изобразява непряко. Разказите са отзвук по-скоро на литературата от онова време, отколкото на историческата действителност. Доколкото възпроизвежда иронично сюжети, мотиви и похвати от доминиращите словесни жанрове — епопея, рицарски роман, жития на светци и др. — Роман за Лисан е пародия, а в по-малка степен и сатира. Това уточнение цели не да противопоставя литературата на действителността, а да разграничи два художествени похвата. Сатирата осмива или бичува (както доскоро беше обичайно да се казва) страни от една социална действителност, към които тя е обърната пряко, без други посредници освен езика; вторична литература, пародията възпроизвежда сюжети, форми и похвати от художествени жанрове, спрямо които се дистанцира с ирония. Тъкмо пародията очертава основното семантично поле в Роман за Лисан . Ако на нейно място ни се привижда сатира, рискуваме да възприемем този цикъл като малко елементарна и твърде схематична критика на средновековното общество. И обратно, отчитаме ли металитературните измерения на въпросните разкази, ще видим в тях по-нюансирана и по-въздействаща с художествените си качества социална критика.

По формални белези най-близко цикълът за Лисан стои до епопеята. Животните в кралския двор са изобразени като феодали с чувство за дълг и със съзнанието, че служат на суверена Лъв. На пръв поглед за тях е въпрос на лично достойнство да бъдат верни поданици. Такава е и нагласата на епическите герои от по-ранните епопеи. Някои централни епизоди като кралският съд, обсадата, двубоят, войската, мобилизирана за сражение, доближават цикъла за Лисан до епическото повествование. В ролята си на воини животните са въоръжени с меч и копие, носят шлем, щит и ризница. Ала патосът от епопеята, тясно обвързан с жертвоготовността на героя, тук е заменен от егоистична пресметливост, при която всеки търси лична облага за сметка на другия. И докато в епопеята ръководно начало в действията на героите е да служат на Бог, на краля и на отечеството, в разказите за Лисан тези абстрактни ценности са подменени със стремежа на героя да се засити, да уталожи жаждата и половия си нагон, с други думи, да си осигури моментна телесна наслада. Бурлеската обслужва това битово принизяване на възвишените ценности. При нея местата на високите идеали и на телесната долница (по израза на М. Бахтин) са разменени. В обърната перспектива на бурлесковата епопея силата е слабост, искреността — простодушие, справедливостта — заблуда. Тук за идеали място няма, освен ако те не се използват като благовиден довод за постигане на тривиални цели.

Читать дальше