Джон Соул - Дом за разплата

Ед стисна зъби, най-после стисна и юмруци, обаче усмивката не слизаше от лицето на Гарви. Дръж се , заповяда си Ед. Не му доставяй удоволствие. Но вече беше почти изтървал контрол върху гнева си, та направи крачка напред.

А Гарви инстинктивно отстъпи. Обаче се съвзе мигновено и лицето му се свъси:

— На твое място — озъби се — бих се въздържал. — Ха си направил някоя глупост, ще се стъжни не само твоят живот, но и този на момичето ти. — Обърна гръб на Ед и се скри в затвора.

Ед Крейн остана на място, давайки си сметка, че не може с нищо да помогне на дъщеря си. Сигурно щеше да е по-добре, ако през онази нощ беше умрял той, а не оня тип.

По-добре щеше да е за оня.

А може би по-добре и за самия Ед.

Но от всяко положение щеше да е по-добре за Сара.

Бетина успя да си намери място в претъпкания паркинг на затвора, паркира и угаси двигателя, но не слезе веднага. Остана седнала зад волана, вперила поглед към двете наблюдателници, високите стени със спирали бодлива тел по билата и униформените служители, влизащи и излизащи през главния вход. Може би постъпва неправилно. Сигурно взема прекалено насериозно цялата тази работа със Сара Крейн.

Вероятно се ангажира прекомерно със случая.

Но Бетина беше учителка, и всички други учители, които познаваше, се грижеха за своите ученици — особено онези, които животът беше ощетил. А Сара Крейн беше най-ощетена от всички, които Бетина познаваше. Днес следобед отсъстваше от часа й, а от канцеларията я уведомиха, че този ден Сара изобщо не е идвала на училище.

Вътрешно беше убедена, че Сара не е признала пред семейство Гарви къде е прекарала нощта, за което очевидно са я наказали. Но ако отидеше у Гарви, нещата около Сара само щяха да се влошат. И на директора не можеше да се оплаче — Джо Маркъм щеше веднага да й каже, че връзката й със Сара е „неподходяща“ и че тя трябва да си гледа собствената работа, с което щеше да й внуши, че само още малко и ще даде на училищното настоятелство отдавна търсения от него повод да я уволни.

Оставаше й само патронажният социален служител на Сара, а Бетина си нямаше и понятие кой е. Е, можеше да се разрови из бюрокрацията на окръга, но това сигурно щеше да й отнеме поне няколко дни.

От друга страна, можеше да поиска среща с бащата на Сара, който сто на сто щеше да знае кой е общественият настойник на дъщеря му.

Погледна часовника на таблото. Времето за свиждания беше към края си — ако наистина иска да види този човек, по-добре да побърза.

Петнадесет минути по-късно Бетина седеше пред кръгла гетинаксова масичка в гола зала, изпълнена със затворници, съпруги, майки и деца, които не спираха да се надвикват, за да се чуят с близките си. Миг след това в помещението въведоха висок, слаб мъж с изпълнени с тревога уморени очи, който седна срещу нея.

— Господин Крейн? — попита Бетина и се пресегна през масата да се ръкуват. — Казвам се Бетина Филипс. Преподавам на Сара по рисуване.

Моментално забеляза как погледът му живна при споменаването на Сара. Мъжът придърпа стола си към масичката и се приведе напред:

— Много е добра, нали? — попита с нотка на гордост в таланта на Сара. — И то много над гимназиалното ниво, не мислите ли?

— Така е — съгласи се Бетина. — Досега май не съм имала ученик с такъв самороден талант като нейния. — Млъкна за миг, после реши да приеме предложения от Ед дебютен ход. — И точно затова съм дошла, господин Крейн.

— Наричайте ме Ед — предложи Крейн. — Нали знаете, че сте любимката на Сара?

— И аз я намирам за изключително близка — усмихна се Бетина. — Но имам чувството, че приемното й семейство не подкрепя таланта й до степента, в която ние двамата с вас го правим. — Светлината, която струеше от очите на Ед, когато говореше за дъщеря си, моментално угасна и Бетина усети, че е засегнала болна тема.

— Какво по-точно ви е казала? — попита Ед, но гласът му се сниши и той хвърляше притеснени коси погледи към най-близкия надзирател. — Какво е направил Гарви?

— Не смятам, че все още е направил каквото и да било. Но друго искам да ви питам: знаете ли кой е патронажният служител на Сара? Може би ще ми се наложи да се срещна с него.

Ед понечи да отговори, но после затвори уста и очите му възприеха онзи изтощен поглед, с който беше дошъл в залата за свиждане. — Ама и аз съм един баща! — измърмори по-скоро на себе си, отколкото на Бетина. После май се опита да се стегне. — Ще ми повярвате ли, ако ви кажа, че помня само малкото й име? Кейт не-знам-коя-си… Представяте ли си? Толкова съм се вглъбил в собствените ми проблеми, че дори не помня името на жената, която трябва да се грижи за дъщеря ми… — Тук гласът му се изпълни с горчивина: — Всъщност аз знам кой трябва да се грижи за нея — аз. Но вместо това…