Джон Соул - Дом за разплата

— Оставете ме тук — каза Сара, заковала поглед в къщата, която все още беше на една пряка разстояние, но светеше като маяк в мрака преди зазоряване. Това можеше да означава едно-единствено нещо: че поне един в семейството Гарви, най-вероятно Анджи, будува и я чака. — Последната пряка ще я мина пеша.

— Не е ли по-добре да вляза да поговоря с Анджи? — предложи Бетина. — Да я уверя, че си прекарала нощта в безопасност у дома ми.

— Само по-лошо ще стане — рече Сара, чийто глас бе успял да се разтрепери. — Моля ви се!

Бетина спря неохотно колата и изчака Сара да слезе.

— Ще се видим в училище — каза. А когато Сара й отговори само с едва доловимо кимане, Бетина повтори: — Сигурна ли си, че ще се оправиш?

— Няма страшно — въздъхна Сара. Затвори вратата, изчака колата на Бетина да се скрие зад ъгъла и едва тогава се отправи към къщата, обмисляйки какво ще каже на Анджи. С кой акъл беше отишла да спи у Бетина? И защо Бетина я събуди чак в шест сутринта?

Поне на втория въпрос отговорът й беше известен: завършила бе рисунката си след полунощ. Пък и не Бетина я беше поканила; тя сама отиде непоканена, така че не й оставаше друго, освен да опере пешкира, както обичаше да казва майка й.

Наложи си да не се поддава на подтика да се обърне и да тръгне в обратната посока. Качи се по предните стъпала и опита ветроустойчивата врата.

Заключена.

Натисна звънеца.

Анджи отвори предната врата и я загледа ядно.

За миг Сара реши, че Анджи просто ще затръшне вратата под носа й, но след малко тя взе, че отключи ветроустойчивата врата.

Сара я отвори, влезе и в същия миг усети уханието на пържен бекон откъм кухнята. Но вместо да се върне към подготовката на закуската, Анджи не отместваше студения си приковаващ поглед от Сара.

— Дължиш ми извинение — каза по някое време.

— Аз…

— И на Мич също.

Сара не вдигаше очи от пода.

— Но най-вече трябва да се молиш на Господ да ти прости всичките лъжи, измами и кражби.

Тук вече Сара не издържа и вдигна рязко глава:

— Не лъжа, не мамя и не крада! — каза така натъртено, че в очите на Анджи лумна гняв.

— Млъкни! — сряза я приемната й майка. — Престори се, че си лягаш. Това не е ли лъжа? Отворила си с взлом оня прозорец и си повредила перваза му, вместо да слезеш долу и да излезеш през предната врата като честен човек. Това не е ли измама? Да не говорим, че си го оставила отворен, та всичката топлина да излиза навън, а това ни удря в джоба и си е равносилно на кражба от портмонето ми.

— Съжалявам — промълви Сара, при все че си даваше сметка колко малко означават в случая тези нейни думи и колко са закъснели.

— На колене! — заповяда й Анджи. — Моментално! Тук! — Анджи коленичи насред всекидневната и дръпна със себе си и Сара, без да обърне внимание на стона, който Сара не успя да преглътне от болката в ранения й хълбок и крак. — Моли се на Господ да ти опрости греховете и да ти покаже как да си възвърнеш милостта му.

Сара преклони глава:

— Съжалявам — прошепна пак. — Наистина съжалявам. Но толкова съм объркана…

— Бог ни е дал десетте Божи заповеди, та да не се объркваме — прекъсна я Анджи. Сключи ръце пред гърдите си и приведе глава: — Научи ме, Господи. Кажи ми как да изведа това дете до пътя на правдата.

Сара затвори очи и се напъна да се съсредоточи върху молитвите, които Анджи очакваше тя да отправи, но тялото така силно я болеше, че по бузите й потекоха сълзи и тя усети, че каквото и да се опита да каже, само ще се разплаче.

А плачът й само щеше да влоши положението.

Секундите се провличаха в минути, всяка минута като да траеше цял час, но по някое време все пак чу как Анджи измърмори последната дума.

— Амин.

— Амин — повтори тихо Сара. Напъна се и тя да стане заедно с Анджи, макар хълбокът й да заплашваше да сдаде под нея.

— Господ желае да те предам на Мич и той да определи наказанието ти. Той всеки ден се разправя с такива като теб и със сигурност ще знае как да постъпи и в твоя случай.

Гърлото на Сара се сви, макар че й призля от мисълта какво би представлявало подходящо наказание според Мич Гарви; хукна покрай Анджи към банята и едва стигна тоалетната чиния, преди да повърне. Докато се мъчеше да отмие горчивината от устата си, мярна как Анджи е застанала на вратата с победоносен вид.

— Ето го насъбралото се в тебе зло — каза Анджи. — Бог го изхвърли! — Сара нищо не каза, само обърса лице с износената кърпа. А Анджи продължи: — Мич е горе. Слага брава на таванската врата. Ще закове оня прозорец, та да не може да се отваря.