Джон Соул - Дом за разплата

— Добре, поне по този въпрос сме единодушни — отбеляза Бетина. — А като гледам колко часа стана, май ще е най-добре да си лягаме.

— Искам да рисувам — завъртя глава Сара. — Що за странно желание точно когато така ми се спи, че едва държа очите си отворени?

— Никак не е странно — отвърна Бетина. — Бих казала, че е по-скоро изява на талант. Талант, който не може да бъде озаптен. Така че, ако ти се рисува — рисувай. А пък аз ще запаря още един чайник.

Сара сне от раменете си плетеното вълнено одеяло, с което се беше увила след пристигането си, стана и се изправи пред статива. Сложи му нов рисувателен лист и взе молив от въглен.

Бетина я изчака да направи първата линия, след това се запъти към кухнята да кипне водата.

Нямаше никаква представа какво ще нарисува Сара тази вечер, но беше убедена, че каквото и да е — ще е важно.

И ще бъде свързано по някакъв все още неразбираем за нея начин с къщата.

С нейната къща.

С тази къща.

Пожар!

Вълмата лют черен дим душаха Ник Дънигън, прогаряха дробовете му, а пламъците овъгляваха ръбовете на джинсите му, топяха каучуковите подметки на маратонките и лазеха нагоре по нозете му. Ноздрите му се изпълниха с вонята на горяща плът и той взе да рита пламъците с надеждата да се освободи от огъня. После направи опит да се обърне и да побегне, но краката му вече не го слушаха.

Ще умре!

Ей така ще си умре тук, сред пламъците, докато дъхът прогаря тялото му, кожата му се сбръчква, тънкият слой тлъстини под нея се топи, а след това пламва, така че самият той се превръща в огън и… и… И както риташе с пълна сила и се мъчеше да измъкне нозете си, всичко внезапно се промени.

Събуди се и отвори очи, а пред тях всичко бе бяло.

Пълна белота.

Тогава се сети, че е в болница и завивката го стягаше, та не можеше да мръдне краката си. Посегна да измъкне подвитата завивка и усети как убийствената болка го прониза от горе до долу.

Инстинктивно се опита да положи длан върху болката, но установи, че нещо е прикрепено с лепенка към показалеца му и че ръцете му са оплетени в куп тръбички и кабели. И главата не беше престанала да го боли. Напротив, сега го цепеше още по-силно и така туптеше, че ослепителната белота на стаята пулсираше с всеки блъскащ удар на сърцето му.

Болкоуспокояващите, които му бяха дали, изобщо не бяха успокоили болката; само му бяха причинили кошмари.

Отпусна се върху възглавницата и затвори очи да прогони ослепяващата белота. Потта от лицето му се стичаше в ухото му. Имаше чувството, че главата му всеки миг ще гръмне.

Опита се да намери опипом копчето, с което да повика медицинската сестра, но преди да го напипа, под затворените му клепачи проблесна друга, мощна оранжева светлина.

Присви очи против болката в главата, после пак ги отвори.

Пламъци — истински пламъци! — облизваха долния край на завесите и ужасът от кошмара наново го заля. Огънят много бързо стигна до тавана, после взе да пълзи към него, да почерня акустичните пана, да ги поглъща с ненаситен глад.

Изведнъж една от горящите тавански плочки се отлепи и Ник видя безпомощно как падна близо до краката му.

Бялото одеяло лумна.

С тази разлика, че сега беше буден.

Този път не сънуваше!

Напъна се да изкрещи, да викне за помощ, но гласът му се удави сред пищящите гласове, които внезапно изпълниха главата му — до един изпаднали в паника и настояващи да им обърне внимание.

Опита се да седне в леглото, да отдръпне крака от пламъците, но завивката беше така здраво подпъхната, че не можа да помръдне. Междувременно пламъкът бе прогорил одеялото и чаршафите и сега подхващаше матрака.

— Помощ! — изкрещя Ник, но беше останал без сила и вече беше прекалено късно — поне в това беше убеден. Пламъците около него ставаха все по-високи, надигаха се като огромен звяр, надвесваха се отгоре му. Усети как и лицето му почва да гори.

А димът и горещината отново опърлиха дробовете му.

И пак го задуши вонята на собствената му горяща плът.

— П-пожар… — издъхна за последно, а какофонията от писъци в главата му взе да затихва и над тях се извиси един-единствен глас.

Смях.

Смехът на онова нещо в главата му, което се радваше на поглъщащия го огнен ад.

Ник нададе последен измъчен вик — по-скоро молба за бърза смърт.

В този миг нечия хладна длан се опря в челото му и той усети как в ръката му се заби игла.

В съзнанието му се мярна лицето на Сара Крейн.

Която му се усмихна.