Джон Соул - Дом за разплата

После бавно се заспуска по самото дърво, от клон на клон, докато стигна до най-долния. И пак се спря. Все още не беше късно да се върне, да се покатери обратно, да пролази отново по покрива и да се приюти на тавана.

И пак погледна надолу, а земята й се видя много по-далечна от действителните два-три метра, които я деляха от нея.

Шейсет сантиметра , рече си. Като провисна от клона, само толкова ще ми остават. Но ако пак си счупя хълбока при падането?

Престани да мислиш за това!

Стегна се, провеси се от клона само за пръстите на ръцете, отправи безгласна молитва към който от боговете случайно я слушаше, и се пусна.

Здравият й крак пое по-голямата част от тежестта на тялото й, а болката в чупения хълбок бе съвсем кратка и незначителна. Пое си два пъти дълбоко въздух и закуцука към мъглявия ореол на уличната лампа, надалеч от грозотата на домакинството на Гарви и към убежището, което резиденцията на Бетина Филипс й предлагаше.

От разстлалата се над градчето мъгла нощната тишина бе добила призрачен вид. Сара напредваше с наострени уши, да чуе и най-малкия звук. Главната улица и площадът имаха съвсем обезлюден вид, но когато само след секунди мина покрай единствената кръчма в градчето, изведнъж ги чу.

Стъпките зад гърба й.

Някой вървеше подире й.

И не толкова го чуваше, колкото го усещаше. Закова се на място, ослуша се, но нищо не долови.

Усещането обаче не я напускаше.

Дали да не се върне?

Не! Само напред!

Опита се да ускори крачките си, но ето че освен усещането, вече различаваше и шума от движещото се зад нея нещо.

Човешки стъпки.

Нея ли я следят?

Но защо?

Дори да върви някой подире й, това не значи задължително, че я преследва.

Освен ако не е Конър Уест. И изведнъж в главата й отекнаха думите на Ник: Конър и теб те спомена.

Глупачка! И то — глупачка с развинтено въображение! Нищо няма зад нея. Никой не върви след нея. А дори и да върви, по-добре да се изправи очи в очи насреща му, отколкото да бездейства насред тази сгъстяваща се мъгла.

Сара се стегна, наложи на сърцето си да се успокои и изведнъж се завъртя на пета.

Нищо! Нямаше жива душа! И зад нея, и отпред, тротоарът си беше съвсем безлюден и нищо не нарушаваше нощната тишина.

А онова, което бе дочувала, бе ехото от собствените й стъпки, отразявано от сградите, покрай които вървеше.

Или пък само й се беше сторило, че чува нещо.

И тъкмо когато пулсът й почти спадна до нормалното си темпо, иззад ъгъла отпреде й излезе кола и бавно се насочи към нея.

Сара се сгуши в рамката на магазин за домашни потреби, притисна се плътно в сянката и вдигна качулката на парката си. Ами ако я търси Мич или Анджи? Или дори Конър Уест? Какво може да направи?

Не може да бяга… а и няма къде да се скрие…

Паниката започна пак да я обзема, а сърцето й заблъска тъй лудо, че сигурно и човекът в приближаващата кола щеше да го чуе.

Колата обаче отмина и стоповете й бързо се скриха в мъглата.

Продължи напред, придържайки се към сенките в желанието си да стане колкото се може по-невидима.

На края на града тротоарът внезапно свърши, Сара се спря и затърси пътя, който чезнеше в гъстата мъгла. Тя можеше да крие всичко — Конър и приятелите му можеха да я причакат, без тя изобщо да ги види. Пък и да ги видеше, какво щеше да стори? Нито можеше да избяга от тях, нито имаше с какво да се отбранява.

Май трябваше да си седи у дома.

Само дето там изобщо не беше домът й и никога нямаше да стане, така че колкото и да я беше страх, трябваше на всяка цена да се срещне с Бетина Филипс.

Длъжна беше да стигне до „Шътърс“.

Тръгна по асфалта — една бавна крачка подир друга — и имаше чувството, че самата тя се разтваря в мрака.

Ами ако пропусне автомобилната алея към голямата сграда? Ако я подмине и продължи нататък в ледовитата мъгла, та стигне чак до…

До къде, наистина? Та тя дори няма представа какво следва след „Шътърс“, освен езерото.

Не, няма начин да я пропусне. Ще види портата.

Напъха ръце дълбоко в джобовете си и продължи да крачи в тъмнината.

Бетина Филипс се стресна в съня си. Сърцето й биеше силно, мозъкът й тънеше в мъгла.

Какво става?

Къде се намира?

Постепенно чувството за дезориентираност премина. Беше си у дома, в студиото, и беше задрямала, четейки, върху шезлонга.

Но тя никога дотогава не беше заспивала на шезлонга. А след като мозъкът й взе да се съсредоточава, усети, че дори сега, в будно състояние, не се чувстваше някак си у дома си.