Джон Соул - Дом за разплата

— Когато кучето на Конър ни се нахвърли, един от гласовете в главата ми взе да крещи и аз някак си разбрах какво трябва да направя. Просто отвътре ми дойде. Сетих се за халюцинацията и… — Поколеба се за кратко, после довърши: — … и усетих, че съм способен да го извърша! Че е достатъчно само да вдигна ръката си така, все едно държа нож, и… и…

Гласът му се изгуби. Настана продължително мълчание, а като се убеди, че Сара нищо няма да каже, Ник продължи:

— Ама ти нали беше там… Нали сама видя какво стана?

Сара потръпна при спомена.

— Но ти нищо не направи — упорстваше.

— Според мен точно аз го направих — отвърна Ник. — Всичко онова, което ти си рисувала, ми се яви, и после, като кучето на Конър ни налетя, просто последвах заповедта на гласа в главата ми. А днес се опитах да го направя повторно.

Сара така здраво стискаше телефона, че кокалчетата на пръстите й побеляха. Какви бяха тия приказки от Ник? Изключено е да е сторил онова, което си приписваше.

— Но номерът не се повтори, така ли? — Трепетът в гласа й издаде самочувствието, което се мъчеше да излъчи.

— Имам чувството, че не стана, понеже теб те нямаше — каза Ник. — Ако беше с мен, сигурно щях да успея да ги спра.

— Не — отсече Сара. — Онова, което сполетя кучето на Конър, нямаше нищо общо с нас.

— Според мен имаше — не се предаваше Ник. И преди Сара да успее да каже каквото и да било, добави: — Сестрата дойде. Трябва да прекъсна. До утре.

И телефонът в ръката й замлъкна.

Сара прекара следващите продължителни минути в дълбок размисъл, мъчейки се да проумее казаното от Ник.

Сигурно е от лекарствата, с които го тъпчат. Няма друг начин!

И съвсем неумишлено Сара стана от походното легло и отиде до мръсния тавански прозорец. Отърка част от мръсотията и се опита да погледне в мрака.

Там някъде, сред сенките на идващата нощ, имаше едно лице — едно-единствено лице — което можеше да й обясни случилото се.

Но за тази цел трябваше да се добере до въпросното лице.

Още тази вечер.

Веднага.

Сара се ослуша да прецени обстановката в къщата.

Телевизорът на Мич дънеше през мощните многоканални колони за домашно кино, едва приглушени от целия етаж, който разделяше партера от тавана. Сара отключи прозореца и се напъна да вдигне старата дървена рамка със стъклото.

Тя се беше запекла от натрупалите се многобройни слоеве боя.

Притисна още по-силно дланите си към нея и взе да бута нагоре, но прозорецът помръдна чак след като сума ти трески и люспи от боята се забодоха под кожата й, изскърца възмутено и се отлепи на не повече от сантиметър.

Напъна силите си докрай, но прозорецът не отстъпваше. Трябва да го победи, ако иска да види Бетина Филипс.

Огледа целия таван с надеждата да открие нещо, с което да повдигне прозореца. Накрая зад пукнатото огледало намери почти идеалния за целта инструмент: стар ръжен от ковано желязо.

Чудесно. Занесе ръжена до прозореца, пъхна го в процепа и натисна надолу.

Бавно — и с шумно несъгласие — прозорецът се открехна достатъчно, че да може да подхване остъклената рамка отдолу.

Колкото и да се стараеше Сара да не вдига шум, прозорецът така скърцаше и стържеше, че и умрелите можеше да събуди, да не говорим за някой член на семейството Гарви, но по някое време отворът стана достатъчно голям, че да може да се измъкне през него, а никой така и не се качи на тавана да й попречи.

Сега оставаше само да ги изчака всичките да си легнат.

Най-после в десет телевизорът замлъкна. А в десет и половина през пода се разнесе мощното хъркане на Мич от спалнята им с Анджи, която се намираше точно под походното легло на Сара. Щом хъркането стана равномерно, Сара си облече парката, напъха ръкавиците в джобовете й, уви шала около врата си и нахлупи плетената вълнена шапка до под ушите.

Прехвърли единия си крак през прозореца, после и другия, и стъпи неуверено върху стръмния покрив. Замръзна за миг като видя колко високо се намира над двора и се запита наистина ли е готова да рискува пак да си счупи крака — че и нещо по-лошо — само за да стъпи на твърда земя, да не говорим за тепърва предстоящото трамбоване чак до „Шътърс“. Ами ако не завари Бетина у дома?

Там ще е. Сара не изпитваше никакво съмнение по въпроса.

А ако не разговаря с Бетина, изобщо няма да мигне цяла нощ.

Бавно, опипвайки с крак къде да стъпи, преди да стовари там цялата си тежест, Сара се спусна по покрива чак до големия кленов клон, който се простираше над него.