Джон Соул - Дом за разплата

Гласовете в главата на Ник му крещяха да отвърне на ударите, да ритне Конър, да го препъне или…

Гласовете бяха без значение; щом се опиташе да се изправи, някой го риташе за пореден път.

Ник се сви на топка и взе да се моли да чуе, както вчера, когато кучето се готвеше за скок, онзи мощен глас, който беше надделял над останалите и му беше дал силата да спре кучето с един-единствен отчаян замах с ръка, в която дори нямаше нож.

Но днес нито един глас не се извиси над другите. Какофонията в главата му и подигравките на ония тримата, които не спираха да го ритат, се смесиха в кошмар от хаотични звуци и прогаряща болка.

Ник се сви още по-плътно, обхвана главата си с ръце с надеждата да я опази, но ритниците на ония ставаха все по-силни и по-силни.

Ще го убият.

Ник стисна зъби, твърдо решен да не им угоди, като изплаче, но внезапно някой — дори не видя кой по-точно — грабна някакъв сух клон и с такава сила го стовари отгоре му, че светът около него се завъртя в черен вихър с бляскащи точки от болка.

И гласовете, шумовете, болката — всичко това потъна в някакъв тунел, изпълнен със спокоен, беззвучен мрак. Преди да се отдаде на тишината и мрака обаче, чу за последно гласа на Конър Уест:

— Това, твоето, нищо не е. Чакай да видиш на сакатото ти гадже какво сме му намислили!

Сара!

Ник се напъна да се изправи, но нито ръцете, нито краката му го слушаха. Отпусна се върху заледената пръст и потъна с удоволствие в мрака.

Сара отмести тежката училищна врата с надеждата да не се е забавила толкова при госпожица Филипс, та Ник да си е тръгнал без нея. Но не видя никого нито по тротоара, нито по ливадата пред училището, а това означаваше, че е станало дори по-късно, отколкото предполагаше. Ник си е отишъл, а Анджи ще е бясна.

Слезе по стъпалата и тръгна наляво да пресича ливадата, но изведнъж се стресна и се запита защо е поела в противоположната посока.

Защо?

Защо не върви право към дома, както й е заръчала Анджи?

Достатъчно ще е да се обърне и…

Само че вече се беше отдалечила от училището. И беше стигнала до портата към парка, без изобщо да може да си спомни как е дошла дотук. И изобщо нищо не помнеше. Имаше чувството, че е направила само няколко крачки, а паркът бе поне на две преки от училището.

Как беше стигнала дотук? Какво я беше довело насам? Озърна се, но не забеляза нищо особено.

Но пък, от друга страна, беше убедена, че присъствието й тук не е безпричинно. Навлезе малко по-навътре в парка, като през цялото време се ослушваше, но не чу нищо, освен по някоя минаваща по „Мейн Стрийт“ кола. И тъкмо се канеше да се върне на тротоара, когато забеляза нещо насред пътеката за бягане.

Раницата на Ник.

Сърцето й взе да блъска. Приближи се бавно и се приведе тромаво да я вдигне.

— Ник? — провикна се. — Къде си, Ник? Ник!

Някъде отляво дойде слаб стон. Сара пусна раницата и се втурна натам. Ник, в безсъзнание и целия окървавен, лежеше на замръзналата земя, скрит наполовина от някакъв храст, с окървавен клон от дърво до главата.

— Помощ! — развика се Сара. — Помощ!

И без да обръща внимание на болката, се свлече на земята.

— Ник? Ник!

За миг й се стори, че той изобщо няма да реагира, но после очите му едвам се отвориха.

— С-Сара? — успя да прошепне.

— Какво стана? Кой те подреди така? — И сама си отговори още преди Ник да беше оформил думите си. — Конър, нали? Той и приятелите му!

— Исках да ги с-спра — шепнеше Ник. — Както направих… — гласът му се загуби, но успя да добави: — вчера.

Вчера ли? Какви ги приказва? Та нали вчера кучето им се нахвърли и…

Нов стон на Ник прекъсна мислите й. Той се опита да седне, не успя и пак падна възнак на земята.

— Къде ти е телефонът? — попита Сара. — Трябва да се обадя на „Бърза помощ“.

— В дж-джоба ми — успя да каже Ник. — Но не на 911. Обади се на майка ми.

— Та ти изобщо не можеш да станеш — рече Сара, и се опита да извади колкото се можеше по-внимателно телефона от джоба на Ник, но не успя да го направи, без да предизвика у него болезнена гримаса. — Ако майка ти реши да те вдигне, може само да направи някоя беля.

— По главата ме удариха — каза Ник. — И ме ритаха. Но май нищо не са ми строшили. — Пак се опита да стане, пак не успя и леко кимна: — Окей. Но и на майка ми се обади.

Двата разговора отнеха по-малко от минута, но като понечи да върне телефона в джоба му, Ник отмести ръката й.

— Задръж го — рече. — Така ще мога да ти се обаждам.