Джон Соул - Дом за разплата

Учениците тръгнаха да напускат забързано стаята, а Бетина взе да подрежда катедрата си и да слага в папката рисунките, които вечерта щеше да прегледа. Само минута по-късно на мястото си беше единствено Сара.

— Вчера не си ми предала рисунка, Сара — отбеляза Бетина. — Какво има?

Погледът на момичето беше забит в масата пред нея.

— Не ми хареса онова, което направих.

— А защо смяташ, че щом ти не си го харесала, няма да го харесам и аз? — изгледа я въпросително Бетина.

Сара понечи да й отговори, но после се отказа.

— Аз най-сериозно държа да виждам всичките ти работи — не отстъпваше учителката. — Как иначе ще знам доколко напредваш?

Сара пак се размърда притеснена на стола си и май пак тръгна да каже нещо, но премълча, а Бетина вече беше съвсем сигурна, че нещата не опират само до това, дето не си била харесала вчерашната рисунка. И се сети за откъслечните приказки, които беше дочувала цял ден — не само между учениците, но и между някои учители.

— Я ми разкажи какво стана вчера с Ник Дънигън и Конър Уест, Сара.

И Сара внезапно взе, че изправи глава.

— Не знам какво точно стана, госпожице Филипс. Конър почна да насъсква кучето си срещу нас с Ник и докато се усетим, нещо му стана — опита се Сара да сглоби някакво описание на случилото се, но то и днес й прозвуча толкова неубедително, колкото й се беше сторило и вчера, когато всичко стана пред очите й. — Не знам как стана, но изведнъж коремът му се оказа разпран, то падна на тротоара и… и…

Бетина забеляза как цялото тяло на Сара потръпна и как гласът й й изневери, но и самата тя беше не по-малко потресена.

Според това, което успя да измъкне от Сара, излизаше, че кучето на Дан Уест е умряло по абсолютно същия начин като онова в разказа, който бе прочела предната вечер.

— Гледката трябва да е била ужасяваща — каза по едно време. Приближи се до Сара, придърпа табуретка и седна. И едва тогава пак заговори, подбирайки най-старателно думите си:

— Не те разбирам съвсем, когато казваш, че коремът на кучето бил разпран. Самият срез дълбок ли беше?

Сара кимна.

— Толкова дълбок, че… — пак млъкна, но после пое дълбоко въздух, — … че всичките му вътрешности изпаднаха — успя да довърши изречението си.

— Боже мой! — едва изрече Бетина. В стаята настъпи тишина, а Бетина се мъчеше да потисне следващия си въпрос. Нито желаеше да го задава, нито да чуе отговора, но съзнаваше, че измъкване няма. Когато най-после отвори уста, гласът й трепереше.

— Би ли ми казала що за куче беше?

— Немска овчарка — вдигна очи Сара. — Огромно. И стана нещо необяснимо. То летеше към нас, а Ник внезапно вдигна ръка и… — Тръсна глава, сякаш да се отърси от самия спомен. — И коремът му просто се разтвори и червата му изтекоха. Без изобщо никой да го докосне! Абсолютно никой!

Бетина усети как я обзе ужасен студ.

— Искаш да кажеш, че сякаш беше срязано със скалпел или нещо такова, така ли?

Сара кимна.

— Но най-странното е… — Гласът на момичето пак заглъхна. Бетина усети, че то хем не иска да продължи, хем нещо напира отвътре му.

Посред цялото мълчание Бетина постепенно осъзна какво точно не желае Сара да й каже.

— Рисунката… онази, дето я направих в час вчера… — успя да промълви Сара, а гласът й се превърна в почти неуловим шепот.

— Да?

Сара най-после погледна Бетина право в очите:

— Всичко това вече го бях изобразила. Исках да нарисувам натюрморта, дето го бяхте подредила, но нещо ми стана. И пак почнах така, както предишния път у вас. Когато свърших, се оказа, че на картината има мъж със скалпел, а на масата пред него лежеше изкормена немска овчарка…

Неспособна да довърши изречението, Сара закри за миг лицето си с длани, но после успя да се овладее.

— Нямаше как да ви я покажа — прошепна, и отново пое дълбоко въздух.

Бетина положи длан върху ръката на Сара:

— Всичко можеш да ми показваш — рече. — И всичко да ми казваш. — Но сама се зачуди дали наистина си вярва. Какво става наистина? Как е могла Сара да нарисува нещо, което самата Бетина прочете няколко часа по-късно?

— Благодаря — прошепна Сара. Но… — И за кой ли път реши да си премълчи. След секунда вече се беше запътила към вратата, замятайки раницата през рамото си. — Трябва да вървя… Ако пак закъснея, Анджи няма да ме пусне никъде, докато съм жива.

— Сара…

Сара вече беше на вратата, но рязко се извърна:

— Анджи смята, че съм поклонничка на Сатаната — рече и гласът и неочаквано загрубя. — С ушите си я чух! На всичко отгоре е решила, че именно вие ме тласкате натам!