Джон Соул - Дом за разплата

И все пак…

Престани! — заповяда си Бетина. — Стига си се навивала! „Шътърс“ си е най-обикновена къща.

Нали?

Щом часовникът в нишата под главното стълбище отмери девет часа, Бетина пак тръгна нагоре по стълбите, този път с намерението да си ляга.

Худини се беше свил на кравай върху ръкописа на прапрадядо й, който в по-голямата си част беше все още на нощното й шкафче, където го беше оставила.

Но поне петдесет листа се бяха разпилели по пода около шкафчето.

Останалите четири животни взеха да се настаняват на редовните си места за нощуване — всичките върху леглото й. Бетина започна да гали белия котарак, а той моментално се размърка.

— Какви си ги вършил, бе, сладур? Да не си чел писанията на стареца?

Прокара за последно нокти по козината на котарака, после се наведе и засъбира страниците, които животното беше разпиляло в процеса на лягане.

Събрала най-сетне листата, Бетина приседна на ръба на леглото и взе да ги подрежда.

Но когато се опита да отмести Худини от ръкописа, че да ги пъхне обратно по местата им, котаракът отказа да помръдне. Нито пък даде на Бетина да го гушне: присви назад уши, изсъска и замахна светкавично с лапа — добре, че тя успя да отдръпне навреме ръката си.

— Окей, окей — рече помирително Бетина. — Предавам се.

Остави петдесетината листа в ръката й до другите, върху които се беше пльоснал котаракът, и отиде в дрешника да се приготви за лягане. Когато се върна след няколко минути по бархетна пижама и плътен халат, установи, че Худини се е преместил.

Сега вече лежеше върху онези страници, които първоначално беше отхвърлил от ложето-ръкопис. Но щом Бетина се опита да го върне отново на леглото, Худини пак присви очи и я изсъска.

— Какво ти става бе, човек? — зачуди се Бетина. Оттам погледът й се премести върху останалите животни, които до едно я гледаха вторачено седнали, вместо да се свият в обичайните си пози за сън. — И изобщо какво ви има на всичките?

Пайуакет примига невинно.

Роки и Форлорн потропнаха с опашки.

Купър скочи на пода и отиде до вратата, но вместо да задращи по нея да го пуснат навън, седна отпреде й с явното намерение да остане на пост така, както беше седял преди това на долния етаж.

Хубаво, де, ама на пост срещу какво?

Бетина прогони мисълта от главата си, убедена, че ако не го направеше, нямаше да може да заспи от страх.

Пък и нищо не се беше случило въпреки по-раншните й притеснения — добре, де, въпреки обзелия я по-рано страх .

С изключение на една счупена грозна лампа.

Пъхна се в леглото и протегна уж небрежно ръка към ръкописа, готова да бъде нападната от Худини, но котаракът остана неподвижен, макар и втренчен в нея.

По някаква случайност Худини беше разхвърлял страниците от самото начало на историята — ако ръкописът изобщо представляваше някаква история — озаглавена „Месоядно“.

„Съвсем уместно“, мина й през ум, като си даде сметка от колко точно такива месоядни животни е заобиколена. И се поколеба.

Надали точно тази нощ бе най-подходящата за четене на странните фантазии на своя предшественик. Онези, които досега беше прочела, не приличаха на нищо от онова, което дотогава й беше попадало, а бяха по-скоро картинни описания на отвратителните деяния на хората, заслужили да бъдат в някогашния тукашен затвор.

Странното обаче беше, че прапрадядо й не упоменаваше конкретни случаи, нито подсказваше някъде, че писанията му са базирани на такива случаи.

По-скоро ги беше представил като белетристика.

Като плод на собственото му въображение.

Бетина се запита дали няма да намери някое по-подходящо четиво от „Месоядно“, но в мига, в който взе да прелиства страниците, Роки заръмжа, а Пайуакет замахна към халата й с извадени нокти.

Дори Форлорн изсъска и й се озъби.

Какво им ставаше на тия животни?

Нямаха нищо общо с домашните й любимци — поне не с онези, които беше оставила у дома си сутринта.

И те — като къщата — се бяха променили.

Имаше чувството, че в къщата се е появило нечие присъствие, някаква невидима сила, заплаха, каквато дотогава не беше усещала.

И очевидно животните също я усещаха.

— Което пък е пълна глупост — произнесе тя на глас, но в огромната къща гласът й прозвуча като слаб шепот.

Пъхна се под завивките така, както си беше по халат, после придърпа плътно яката му към врата си. Изведнъж убедила се някак си, че всъщност не й е оставено да избира, се зачете в ръкописа — пленителната история на един човек и неговото куче.