Джон Соул - Дом за разплата

— Какво правиш? — попита го. — Зимника ли охраняваш? Да не би долу да има нещо? — Отправи се към вратата, но кучето изръмжа тихо, предупредително. Бетина отстъпи крачка назад и кучето като да се отпусна. — Купи? — продължи да му приказва Бетина. — Какво ти става? Спасявам те, храня те, приемам те у дома си, а сега не ме пускаш в собствения ми зимник. — Но както му говореше, усети, че всъщност няма никакво желание да слиза в мазето — ама никак.

Изведнъж самата мисъл за стръмната тясна стълба, влажните стени, миризмата на плесен и покритите с паяжини греди…

Онези греди…

Гредите, които Сара беше нарисувала. Бетина усети как цялата настръхна и пак погледна кучето? Какво ли има? Да не би да й чете мислите?

Или и то е усетило промяната в къщата?

Чайникът кипна, тя си направи чаша чай и взе да се укорява за глупавите си мисли. Не й беше за пръв път да се чувства особено в къщата — дори да изпитва страх. Но днешното усещане бе коренно различно от всеки друг път: тогава съвсем сама бе гледала някой филм от онези, които всяват ужас в душата дори на човек в многолюден киносалон, да не говорим за жена, живееща сам-сама в точно такъв вид къща, каквито тези филми особено сполучливо представят.

Да, но днес не гледаше филм, а нещата просто не бяха такива, каквито трябва да са.

И Купър, който обикновено се тръшваше в краката й, независимо къде се намираше тя, сега стоеше пред вратата на стълбището към зимника и я наблюдаваше.

Добре де, а къде са останалите животни?

Като по поръчка, през вратата на кухненския килер се измъкна Пайуакет — кафявият тигров котарак, кръстен на котарака в стария филм 6, който си беше пуснала вечерта, след като го беше донесла у дома — и се уви около нозете й.

Глупачка. Втелява се. Всичко си е наред.

С Пайуакет по петите й и Купър, оставен на страж на определения от самия него пост в кухнята, Бетина се отправи с чашата чай и папката с рисунките към студиото си. Но вместо да пренебрегне мрака в стаите, през които минаваше, за да пести от сметката за електричеството, тази вечер запали всяка лампа, покрай която мина, прогонвайки колкото се може по-далеч мрака.

Мъглата се стелеше по огромните прозорци на бившата зимна градина, та вместо да види просторната почти замръзнала ливада, стигаща чак долу до заледеното езеро, Бетина съзираше в прозорците само собственото си отражение, което за част от секундата почти й заприлича на нечие друго — на жена, която Бетина разпозна като себе си, но която в момента не се намираше в безопасност вътре в къщата, а се губеше из мъглата навън.

Престани, Бетина , рече си. Стегни се. Просто вършѝ онова, за което дойде тук.

Сложи папката върху рисувателната маса, отвори ципа и извади рисунките на учениците от изминалия ден.

Най-отгоре бяха онези от последния час, с класа на Сара Крейн. Бетина ги прехвърли набързо, търсейки приноса на най-добрата си ученичка към тазвечерната й работа.

Но не намери нищо.

Обичайната сбирка от рисунки, от безлични до едва разбираеми, но нищо от Сара.

Какво е станало? Сара присъстваше в часа и колкото и труден да се беше оказал натюрмортът за повечето й ученици, поне на Сара не се предполагаше да създаде проблеми.

Но очевидно не си беше предала работата в края на часа.

Някъде към средата на купчината рисунки изведнъж застана нащрек.

Миг след това отнякъде над нея долетя мощен трясък и Пайуакет мигновено хукна на разузнаване.

Рефлексът й обаче — внезапното стягане на всичките й мускули и приливът на адреналина в кръвта й — бе предшествал трясъка.

Само с част от секундата, но това не й пречеше да е убедена, че беше усетила шока преди да чуе звука.

Това пък как стана?

Придърпа пуловера по-плътно около себе си и тръгна подир Пайуакет, но се поколеба. Дали пък да не се обади в полицията и да остане да ги изчака тук, докато…

Докато какво? Какво всъщност ще каже на полицаите? Че нещо в къщата й не е наред и че е чула някакъв трясък горе, като от нещо паднало? Ами то цял град знае, че живее с пет животни. Да не очаква полицията да дойде да разследва някоя строшена ваза само защото я е страх да отиде сама да я види в собствения й дом?

Пък и дори наистина нещо да не беше наред — дори наистина да има някой друг в къщата — Купър и Роки щяха да се съдерат от лаене.

Роки!

Ама, разбира се, че е бил той. Роки — оказал се по-непохватен и от Купър в най-лошите му дни — сигурно се е опитал да се качи със скок на леглото й, но е успял само да се тресне в нощното й шкафче.