Джон Соул - Дом за разплата

И все пак, преди да тръгне да проучва станалото, Бетина се върна в кухнята, където завари Купър все ще на пост пред вратата към зимника.

— Хайде, Куп! Да вървим да видим какви ги е надробил Роки.

Големият пес обаче не помръдна.

— Моля ти се!

Купър се подвоуми, хвърли нов подозрителен поглед на вратата за мазето, после се изправи и последва Бетина до началото на стълбището. Но вместо да изтича както винаги напред, тази вечер кучето изчакваше на една-две крачки зад нея, а когато стигнаха първата площадка, май вече беше готово да се върне обратно.

Дали не беше чул нещо?

Бетина също спря и се ослуша.

Нищо.

Нищо, освен пипалото студен въздух, което като че се спусна отгоре й и от повея кожата на Бетина настръхна, а Купър тихо изръмжа.

— Да вървим! — настоя Бетина, но и се запита дали думите й са адресирани към кучето или към самата нея.

Стигна до етажа, но взе да усеща нещо ново: въздухът беше влажен и миришеше на плесен.

Като в мазето.

Сърцето й се канеше да излети от гърдите. Какво става?

— Може някой прозорец да се е счупил — прошепна на глас. Но дори в собствените й уши думите прозвучаха неубедително.

На горния край на стълбището сивият тигров котарак Форлорн — едноушко с нещастен вид, заради който Бетина му беше дала точно това име 7в мига, в който го видя — така се беше вторачил в стената, че Бетина неволно проследи погледа му.

И пак нищо не видя.

Гола стена, без нищо по нея, което да заслужи вниманието на един котарак. Грабна го и притисна към себе си топлото му тяло, но дори и то не я съгря насред мразовития дълъг коридор.

Нито една врата не беше отворена.

А все още не беше видяла две от животните.

Тръгна по коридора, взе да се ослушва пред всяка врата, после пъхаше ръка да светне лампата, преди да отвори вратата докрай.

Стаите до една бяха празни.

Нищо необичайно не забеляза.

Но и нищо сякаш не беше така, както трябва.

В мига, в който затвори вратата на синята спалня, тишината на къщата се наруши от джафкането на Роки и само след секунда малкият териер изприпка надолу по стълбите от третия етаж. Втурна се по коридора и така се хвърли в обятията на Бетина, че насмалко да я събори, а освен това си докара и злобно съскане от Форлорн.

— Какво има? — запита ги Бетина, докато го оставяше на пода. — Какво си направил?

Роки обаче само направи нов опит да скочи в ръцете й.

Температурата в коридора сякаш спадна още, а миризмата на плесен се засили.

Пред погледа на Бетина последната врата вдясно бавно се отвори навътре на скърцащите си панти.

Тялото на Купър се вдърви и кучето се притисна о нозете й.

Роки плахо изскимтя, а Форлорн тихо изсъска.

Бетина усети как я обзема ужасен страх — ужас, който като че излизаше от стаята с все още скърцащата врата.

Устата й пресъхна. Идеше й да хукне обратно надолу по стълбите, да избяга от къщата и да отиде…

Къде ще отиде?

Където и да е! Навсякъде другаде, но не и тук, в тази къща, в която нищо май не беше наред, животните се държаха особено, както никога дотогава, вратите се отваряха сами и…

Изведнъж древният и напълно глух бял котарак Худини, който от близо двадесет години живееше у Бетина, се показа от стаята в дъното на коридора.

Следван по петите от Пайуакет.

В мига, в който всичките й животни се събраха около нея, магията като че ли се изпари.

Къщата възвърна нормалното си състояние, ако не се смяташе странната миризма. Бетина пусна Форлорн сред останалата менажерия, отиде по широкия коридор до последната врата, пресегна се да запали полилея и се огледа.

На пода лежеше падналата от телевизора счупена лампа — голяма, грозна лампа, модел от средата на двадесети век, оформена като скачащ вълк, чиито очи светваха при запалването й за най-голям ужас на детето Бетина, която и на зряла възраст не беше престанала да я ненавижда.

Е, най-после краят й беше дошъл. Браво на Худини, че е успял да я строши!

Загадката най-после беше разгадана.

Бетина изгаси полилея и затвори вратата, за да не излиза повече миризма на плесен. Ще измете парчетата от лампата и ще проветри стаята в края на седмицата.

И чак когато слезе долу в кухнята, Бетина си зададе въпроса как е успял Худини, че и Пайуакет, поначало да влезе в стаята? Самата тя не беше влизала в нея от години. Явно от прекалено много години, след като толкова миризма се беше насъбрала.

Но пък, от друга страна, влизането на невероятно тесни места си беше открай време специалитет на Худини, с което си беше заслужил напълно името.