Джон Соул - Дом за разплата

— Дръж ме в течение, ако обичаш.

— Задължително.

Шеп затвори телефона и се облегна на канцеларския стол.

Току-виж пък Лили излязла права, след като Дан няма никакви сериозни подозрения спрямо Ник. Но пък, от друга страна, знае и отношението му към Мич Гарви и трябваше да му снесе клюката, та да не изглежда като идиот пред колегите си надзиратели, хеле пък пред Мич.

Май се налага да си поговори сериозно с Ник, като се прибере.

Първо ще поговори с Ник, а после ще си поприказва и с Лили.

Мич изчака до последната възможна минута, преди да смачка чашата от кафето, да я хвърли в кофата за боклук до входа и да се върне на работа.

Само дето не се отправи към килийното отделение, в което служеше. Беше решил да се отбие за малко при Ед Крейн.

Прекоси двора с обичайната си наперена походка, обади се на главния надзирател на отделението на Крейн и се запъти към последната килия в дългата редица на горния етаж.

Ед Крейн лежеше по гръб със затворена книга от библиотеката върху гърдите, но стана веднага, щом забеляза приближаващия се Мич.

Мич огледа спретнатата килия с надеждата да намери повод да друсне някое наказание на това мръсно копеле, но Ед май беше от ония затворници, които Мич най-много мразеше: поддържаше килията си чиста, не се караше с никого, та дори и не си правеше труда да се оплаква, че бил опандизен погрешка.

Накрая Мич се спря пред нарисувания с въглен портрет на Сара, който Ед Крейн бе закрепил старателно с лепенки на стената над леглото си.

— Това на дъщеря ти ли е?

Ед кимна.

— Добре го е докарала.

Ед пак кимна, само че по-бавно. Сега пък какво? Тоя тип за какво сега пък се заяжда със Сара?

Мич се приближи още повече към портрета, като да търсеше нещо по лицето на Сара. После, все още загърбил Ед, рече:

— Я ми кажи, Крейн: и дъщеря ти ли е склонна към буйстване като теб? — Ед не му отговори, при което Мич Гарви се извърна и присви заплашително очи. — Зададох ти въпрос, Крейн. Умният пандизчия отговаря, когато му се зададе въпрос. Особено от мен.

Ед стисна устни, после завъртя глава:

— Сара е душичка. Почти никога не се ядосва за нищо.

— А с религията как е? — попита Мич. — Приучил ли си го това дете да се бои от Бога?

— На теб пък какво ти влиза в работата? — наежи се Крейн.

— Влиза ми, влиза ми — подсмихна се Мич. — Ти не ме ли познаваш, Крейн? — И без да дочака отговор, Мич се приведе към него и прошепна заплашително: — Аз съм новия й татко, Ед. Сега аз съм татко й и ти казвам, че изобщо не е възпитана като хората. Има му нещо на това момиче. Май е тръгнала по стъпките на Сатаната.

— На Сатаната ли? — оцъкли се насреща му Ед. — Какви ги приказваш, по дяволите?

— А! Чу ли се сам какво каза? — запита самодоволно Гарви. — И пред дъщеря си ли така кълнеш?

— Не разбирам какво искаш да ми кажеш — рече Ед.

Но Мич видя как очите му започнаха да се изпълват със страх.

— Вчера убила едно куче. Беззащитно куче.

— Глу… — понечи да каже Ед, но си прехапа езика, да не даде повод на Гарви да му лепне някое наказание. — Сара не е способна на такова нещо.

— Самата истина ти говоря, Ед — запъти се към вратата Мич. — Вярвай ми. Но благодарение на мен и моето семейство, малкото ти момиченце все още има някакви шансове.

— Никакви шансове не й трябват — не отстъпваше Ед. — Много свястно дете си е тя!

— Може и да е… а може и да не е — отвърна Мич. И изведнъж тонът му се втвърди: — А ти гледай да не сгафиш в нещо по време на престоя си тук. Нали ми схващаш намека? Не желаем да Сара да й се случи нещо, което не е заслужила, нали ме разбираш?

Мич се застоя в килията, колкото да види как Ед побледня, осъзнавайки надвисналата над дъщеря му заплаха. Засмя се самодоволно и тръгна да си гледа работата. Само физиономията на Крейн му стигаше, за да оправдае труда да дойде чак дотук.

Понякога си мислеше, че надали има на света по-приятна работа от неговата.

Бетина Филипс мина по чиновете, върна оценените рисунки от предния ден, похвали представилите се добре ученици и им даде напътствия по днешното задание. Когато стигна до Сара Крейн, момичето сякаш физически се сви и макар че вдигна глава, очевидно отбягваше погледа на Бетина.

— Искам да те видя след часа — каза учителката, но колкото и да се мъчеше гласът й да е приветлив и топъл, остана с чувството, че на Сара й иде буквално да побегне от кабинета.

Какво му става на това момиче?

Сара все пак кимна по някое време, а секунда след това би звънецът.