Джон Соул - Дом за разплата

— Чакай, Сара — подхвана Бетина, но беше късно.

Изведнъж Бетина се озова съвсем сама в кабинета, а в мозъка й кипяха образите от прочетения предната вечер разказ — разказът, чийто най-мрачен момент Сара бе изобразила с изумителна точност, без изобщо да го беше чела. По същия начин, по който бе нарисувала „Шътърс“ в някогашния й вид.

И както беше нарисувала тъмната, тайна стая, за която Бетина беше вече на път да повярва, че наистина съществува някъде из зимника на дома й.

И за пръв път, откакто се помнеше, Бетина Филипс се замисли дали наистина желае да се прибере у дома си тази вечер.

Но пък къде другаде можеше да отиде?

Ник се отдалечаваше бавно от училището. Едва се влачеше, с надеждата да чуе зад гърба си вика на Сара да я изчака, за да вървят заедно, но, формално погледнато, без да нарушава нареждането на майка си: „Искам след училище да се прибираш право у дома, Ник. Директно. Без никого да изчакваш. Разбра ли? Не желая да се замесваш повече в каквито и да било проблеми.“

Не че досега се беше „замесвал“ по собствено желание. А и съвсем ясно му беше, че под „никого“ майка му имаше предвид не друг, а Сара Крейн. Но ако не я изчакаше, а тя случайно излезеше, какво толкова щеше да стане, ако изминеха заедно поне част от пътя?

Нищо, разбира се.

Но тя не се появи, а в мига, в който Ник свърна покрай ъгъла на път към дома, гласовете в главата му взеха да мърморят.

— Млъкнете! — заповяда им на глас. Изведнъж му стана все едно дали някой може да го чуе. — Писна ми от вас. До гуша ми дойдохте.

Гласовете обаче не млъкнаха, така че Ник просто реши да не им обръща внимание, което се оказа не особено трудно, тъй като днес те предпочитаха да си шепнат помежду си, вместо да се мъчат да му вгорчат живота.

Но още щом подмина входа към парка, косите на тила му настръхнаха.

Някой го следи.

Усеща го.

Явно и комисията в главата му го усети, понеже приказките им изведнъж се усилиха.

Мълчете!

При все, че не я произнесе на глас, думата така прокънтя в главата му, че буквално го стресна. Подейства, поне за миг. Гласовете млъкнаха, а Ник се ослуша да чуе нечии стъпки, гласове, изобщо някакъв признак на следене.

Нищо.

И гласовете пак се надигнаха.

Озърна се и видя зад себе си само две непознати деца чак на по-задната пряка.

Изглежда всичко беше плод на въображението му. Не виждаше друго обяснение. Нито го следеше някой, нито го наблюдаваше.

И все пак Ник забърза леко ход, като не преставаше да си повтаря, че няма нищо и че просто проявява параноична реакция. Но и това не прогони усещането, че някой го наблюдава и дебне. Ръцете му настръхнаха.

Изведнъж от храсталака пред него изскочи Конър Уест с бинтованата ухапана ръка във вързаната през врата му черна прашка.

Очите му блестяха с леден гняв:

— Ха! Кого виждат очите ми! — рече и застана така, че да му препречи изцяло пътя.

Ник се обърна кръгом, решен да се върне там, откъдето е тръгнал, и почти успя да побегне, но отзад го чакаше Елиът Наш, който взе да идва все по-близко.

С разтуптяно сърце Ник понечи да слезе на уличното платно, но и този му път се оказа препречен — от Боби Фендлър.

Единственият изход за Ник беше да се втурне през портата в самия парк. И макар само със секунда закъснение, се усети, че не биваше да се отдалечава от улицата, където все някой можеше да го види и да му се притече на помощ.

Гласовете в главата му вече пищяха, но на него не му идваше нищо друго наум, освен да хукне с все сила по пътеката за бягане.

Да бяга и да се надява да срещне някой любител на джогинга.

Не бе изминал и двадесет метра, когато чу тупурдията зад гърба си и в един момент някой взе да го дърпа за раницата. Въпреки това Ник успя да остане на крака. Изви се назад само толкова, колкото да разпознае Елиът Наш, после се помъчи да се изхлузи от раницата.

Вече беше късно. Преди да измъкне ръце от презрамките й, вече беше наобиколен от Конър, Елиът и Боби.

— Ако имах нож — каза Конър Уест, без дори да се задъха от краткото преследване, — щях да те порна и да те изкормя, както ти направи с кучето ми.

— Аз не убих кучето ти — отрече Ник.

— Да, да! — отвърна му Конър. И внезапно ритна Ник по капачката на коляното. Ник се просна на земята, обхванал с две ръце болното място.

— Искаш ли да почувстваш и ти същото? — озъби се Конър и пак изрита Ник, който се гърчеше да се отмести. — Къде ти е ножът? Искаш ли с него да те клъцна? — И още един ритник. — Ъ? — И още един. — Казвай къде го държиш бе, гъз!