Джон Соул - Дом за разплата

— Но той си е твой…

— Задръж го за известно време, окей?

Опита се да го разубеди, но в този момент чу воя на пристигащата линейка и взе, че пусна мобилния телефон в раницата си.

— След минутка ще са тук — каза на Ник. — Ще се оправиш.

Ник успя някак си да й кимне.

— Радвам се, че не беше с мен, но…

— Ако бях с теб, сигурно нямаше да посмеят да те пипнат.

Ник завъртя глава и лицето му се разкриви от болката, причинена дори от това слабо движение.

— Щ-щяхме да успеем да ги спрем — рече. — Като вче… — И млъкна, понеже сирената, от която Сара вече едва го чуваше, изведнъж замлъкна. — Отиди да им кажеш къде съм — каза, а Сара се изправи. Като я видя да тръгва към пътеката, Ник пак се обади: — Ще ти звънна — рече. — Довечера, след като майка ми се прибере.

Лили Дънигън наби спирачки зад линейката по-малко от тридесет секунди след пристигането й и хукна в парка. Сара остана да види как медицинският екип прегледа набързо Ник, после го сложи на носилка и го натовари в линейката. Лили Дънигън или не я видя, или се направи, че не я вижда, но мина покрай нея без да отбележи присъствието й и тръгна след „Бързата помощ“.

Отслабващата следобедна светлина подсети Сара да си погледне часовника на излизане от парка и да ускори крачките си към дома. Анджи сто на сто ще е ядосана, но дали пък ако не й разкаже защо е закъсняла…

Не. Няма смисъл. На Анджи ще й е все едно какво я е забавило.

Тя просто ще е ядосана, а Сара ще бъде наказана.

Сара лежеше върху старото походно легло, което й бяха дали, и се чудеше как ли би постъпила Анджи, ако осъзнаеше, че тя, наказаната, предпочита хиляди пъти да е тук, а не долу при семейство Гарви. Толкова вбесена беше, че Сара е закъсняла, че дори не я и изслуша, а направо я изгони в „стаята“ й без вечеря. А пък Сара не намери за нужно да й обяснява за банана в раницата си — останал й от обяда — който щеше идеално да замести вечерята, нито да й спомене, че би предпочела да си седи сама на тавана, вместо да седне на трапезата с цялото й домочадие. Да не говорим, че и таванът не беше чак толкова зле, колкото вероятно си мислеха семейство Гарви. Намери една стара маса да й служи за бюро, плюс парче въже и няколко стари телени закачалки в чекмеджетата на някакъв стар скрин, сигурно отдавна забравен там от домакините. Опъна въжето между две греди и провеси повечето си дрехи на закачалките, а останалите си вещи разположи в скрина, без да се съобразява повече с оплакванията на Тифани за това колко място била заемала.

Голата крушка, провесена през една от гредите беше малко въз силна, но като цяло на тавана й беше далеч по-уютно, отколкото в разделената на две стая на Тифани.

Тъкмо дояде банана си и мобилният телефон на Ник извибрира в джоба й.

Сара преглътна и последния залък банан, седна, извади телефона от дънките си и понечи да го отвори. Но после се поколеба. Ами ако не е Ник? Но дори и да не е — голяма работа! Нали той лично й го даде? Дори Анджи няма да се подразни, че отговаря. Е, за Анджи не се знае, но никой друг. За всеки случай се обърна с гръб към вратата на тавана, да не би някой случайно да я подслушва.

— Ало?

— Аз съм — каза Ник.

На Сара направо й олекна.

— Добре ли си?

— Дадоха ми цял куп болкоуспокояващи — рече той с изморен глас. — Имам две спукани ребра и разни други наранявания, но утре ще ме изпишат.

— Каза ли им кой те преби?

— Само това остава.

Сара се намръщи, после схвана мисълта му:

— Ако им се размине, нищо няма да им пречи да повторят, нали?

— Най-вероятно — съгласи се Ник. — Но не става дума само за мен. Конър и теб те спомена. Така че се пази от тях, разбра ли?

— Какво ни пречи да се оплачем в полицията? — попита Сара.

— Ти какво? Да не забрави, че полицията е бащата на Конър? Пък и Конър сигурно смята, че по този начин си го връща.

— Връща ли си го? За какво?

— Затова, че му убихме кучето.

— Но ти… — опита се да каже Сара, преди Ник да я прекъсне.

— Имам чувството, че аз го убих, Сара. Може и да ти се стори налудничаво, но докато ме биеха, се опитах да направя на Конър същото, което сторих и на кучето му вчера.

— Какви ги приказваш? Та ние нищо не сме направили!

Ник млъкна за секунда, а когато пак заговори, беше със снишен глас, сякаш не искаше никой да го чуе:

— Струва ми се, че не е така. Поне до мен що се отнася. Нали ти казах как точно в момента, в който си го рисувала, имах халюцинация как коремът на кучето се разпаря?

Всички нервни окончания по тялото на Сара изтръпнаха, но тя нищо не му отговори.