Джон Соул - Дом за разплата

Прогонват ме , мина й през ум. Не ме искат тук.

Стигна до горния край на стълбището едновременно със затряскването на последните врати и запрескача през едно стъпалата надолу, предвождана от Купър.

Някъде по средата кучето се препъна и се изтъркаля до долната площадка.

— Купи! — проплака Бетина, но преди още ехото от гласа й да заглъхне, кучето скочи обратно на нозе и хукна напред, Бетина — подир него. Но не успя и две крачки да направи към главното стълбище, когато дебелите дъбови врати от двете й страни взеха да се затръшват, и то с такава сила, че очакваше касите им да изскочат и да се разлетят на трески. Купър вече летеше надолу по стълбището с подвита опашка, при все че главата му бе навирена и виеше към нея, та Бетина пак се затича. Още преди да стигне до стълбите, главата й така беше взела да кънти от ударите на вратите в рамките им, че и тя се понесе надолу без всякаква мисъл, че може да се спъне и евентуално да падне. Единствената й цел беше да се махне оттам.

Цялата къща като да бе оживяла. Врати се блъскаха навсякъде, а какофонията от гласове по горния етаж ставаше все по-шумна.

Изобщо не беше вятърът. Онова, което вилнееше из къщата, нямаше нищо общо с вятъра. И каквото и да беше то — сега се беше устремило към нея.

Усещаше го — като беснееща из цялата къща осезаема сила.

Какво да прави? Накъде да бяга?

Насочи се по навик към зимната градина, но вратата й в същия миг се затвори с трясък и тя се върна.

Трапезарията! А зад трапезарията — кухнята!

Но и техните врати се затръшнаха, та накрая не й остана никакъв избор. Понесе се към главния вход. Полилеят се люлееше лудо над главата й, врати и прозорци не преставаха да тряскат. Къде е Купър? И къде изчезнаха Роки и Пайуакет?

Но и те нямаха значение. Единственото, което й оставаше да направи, беше да се махне от къщата.

И то веднага, докато все ще можеше.

Ако все още можеше.

Оставаха й някакви си три метра до вратата, когато чу нов звук.

На камбани! Мощни, кънтящи камбани, все едно чудовищен часовник отмерваше най-тъмния час на нощта. Бетина замръзна, а камбаните не млъкваха, но колкото повече звънът им се усилваше, толкова повече утихваше какофонията в къщата.

Вратите престанаха да се блъскат.

Надвикващите се гласове замлъкнаха.

Полилеят спря да се люлее.

После и самите камбани — мощните дрънчащи камбани — също позатихнаха.

Входният звънец!

Онова, което я беше стреснало, се оказа входният звънец.

Бетина се вторачи във вратата за един дълъг миг.

Звънецът отново издрънча, последван от чукане. Само дето чукането прерасна в яростно блъскане.

И на Бетина изведнъж всичко й се изясни.

Цялата къща очакваше онзи, който стоеше пред вратата.

Като че цялата къща се беше подготвяла за този посетител.

И цялата къща копнееше той да пристигне.

Блъскането се поднови до такава степен, все едно някой се мъчеше да разбие входната врата със стенобойна машина. Всеки нов удар разтърсваше гредоредите в къщата и заплашваше да направи вратата на трески, за да влезе онова нещо отвън, независимо дали тя щеше да му отвори или не. Но и от засилващото се блъскане на Бетина й стана ясно, че вече не зависи от нея дали да отвори.

Тласкана от някаква непреодолима сила, Бетина отиде до вратата и дръпна резето.

На прага стоеше треперещата от студ Сара Крейн, вдигнала юмруче за поредното почукване по дървото.

Два часа по-късно Бетина и Сара все още седяха в притихналата зимна градина. Къщата около тях се беше умълчала, а мъглата навън — вдигнала. Над езерото висеше почти пълна луна, а повърхността му блещукаше така, сякаш бе застлано с паваж от скъпоценни камъни. Бетина изслуша безмълвно всичко, което Сара й разказа, само от време на време я прекъсваше с по някой въпрос. Страхът, който бе изживяла тъкмо преди Сара да пристигне — онзи абсолютен ужас, дето я обзе, сякаш къщата искаше да я изхвърли навън в нощта — беше изчезнал; старият дом й се струваше съвсем безопасен, уютен и, както винаги, кротко задрямал. Сега, след като часовникът в преддверието отмери полунощ, Сара най-после я погледна уплашено.

— Какво става? — попита. — Какво означава всичко това?

Но Бетина, вместо да й отговори, контрира със свой въпрос:

— Ще се чувстваш ли удобно, ако преспиш тук тази нощ?

Сара кимна, без ни най-малко да се подвоуми:

— Обичам тази къща. Тук… — и млъкна за миг, да намери най-подходящата дума — … тук ми е много хубаво. Имам чувството, че принадлежа към нея.