Джон Соул - Дом за разплата

— Ами… по-точно беше нещо като… видение.

— Видение ли? — веднага повтори с подигравка в гласа баща му. — И кое прави видението по-предпочитано от халюцинацията?

Сега вече гласовете се размърмориха.

— Нищо — отговори на мига Ник с надеждата да прекрати разговора, преди гласовете да са се развикали толкова, че да не може повече да чува баща си. — Не съм казал, че е за предпочитане. Но е по-друго. Вече виждам неща, които имат някакъв смисъл. — И изтръпна в мига, в който думите се отрониха от устата му; излизаше, че е започнал да вярва в реалността на халюцинациите.

— Значи става все по-зле и по-зле — заключи баща му с изписан по лицето гняв. — И знаеш ли защо? Положението ти взе да се влошава, откакто в града се появи онова момиче… сакатото, дето другаруваш с него.

Главата на Ник се изпълни с вой.

— Не! — изправи се Ник и изгледа гневно баща си. — Това изобщо не е вярно. Сара ми е приятелка… и точно тя ме намери в парка! Спаси ми живота!

— Може и да е така — каза Шеп. — Но според мен именно тя е тази, която те е вкарала в парка. За мен ти ставаш все по-зле, откакто се запозна с нея.

— Ама…

— Така че ти забранявам повече да я виждаш.

— Не! — замоли се Ник. — Изобщо не си прав. Когато съм с нея, се чувствам по-добре. Гласовете почти млъкват. — И взе да рови из ума си за думи, които биха могли да убедят баща му. — Когато съм с нея, съм все едно нормален.

Баща му обаче сякаш изобщо не го чу.

— Ще ти го кажа с прости думи, Ник. Ако не престанеш да се срещаш с тази Крейн, ще се наложи да те върнем в болницата.

Гласовете взеха да вият и Ник по навик кръстоса ръце върху гърдите си и се прегърна, доколкото можеше, за да не изкрещи на хора от гласове в главата му да млъкне, понеже усещаше, че подобен крясък само би влошил още повече нещата. Взря се в очите на баща си с надеждата да открие някаква възможност за компромис, но не би. Поне засега по този въпрос нямаше смисъл да спори с него.

Но и не можеше току-така да се предаде.

— Мъча се да се оправя — рече с треперещ глас. — Наистина се старая. Повярвай ми.

— Знам само едно: не мога да те оставя да се размотаваш с твоите видения в компанията на това момиче, чийто баща е в затвора, на чиято управа съм член. Така че решавай ти: или ще спреш да общуваш с нея, или ще те върнем в болницата.

Явно друго предложение нямаше да получи. И на фона на беснеещите в главата му гласове, Ник се предаде пред баща си:

— Ще направя така, както искаш. Само не ме връщай в болницата.

Най-после баща му се усмихна, но без капчица топлота:

— Хубаво. Стой по-далеч от това момиче, пък да видим какво ще излезе, окей?

Ник не можеше дори да си представи как ще страни от Сара, но му се налагаше да кимне.

— Окей? — повтори баща му.

— Окей — прошепна Ник.

— Добре. Да смятаме разговорът ни за приключен. След няколко минути сядаме да вечеряме.

— Ще сляза.

Баща му излезе, без да си направи труда да затвори след себе си и Ник едва устиска да не отиде и да затръшне вратата зад гърба му. Само щеше да натегне повече обстановката, а и вече размишляваше по какъв начин да заобиколи бащината заповед.

Можеше да се вижда със Сара в училище, особено ако предварително се наговореха „случайно“ да се срещнат. Как ще му попречи баща му в такива случаи? Как изобщо ще узнае? Та той поначало май не обръщаше особено внимание на Ник.

Пък и да иска да не вижда Сара, пак няма да може.

Гласовете в главата му няма да му позволят.

Бетина Филипс едва изчака последните ученици да се източат от кабинета, втурна се в тълпата по коридора и си запроправя път през сменящите класните си стаи ученици към училищната канцелария.

Инид Хоугън, която беше секретарка още от времето, когато самата Бетина беше гимназистка — а нищо чудно да е била там още по времето на баща й, като се имаше предвид всеобщото мнение, че Инид не е мръднала изобщо през последните четири десетилетия — вършеше онова, което беше редовното й занимание в тази част на учебния ден: приключваше с официалното нанасяне на отсъствията в ученическите досиета. През всичките години, откакто Инид беше застъпила на този пост, единствената промяна бе в това, че сега вписванията ставаха в компютъра, а не в някогашните дневници. Е, беше изпитала известна трудност при прехода: писалката и мастилото я затрудняваха в много по-малка степен.

Техниката си оставаше загадка, а тя нямаше никакво доверие на загадъчното, затова в уоруикската гимназия всички важни архиви и досега се пазеха както в кантонерката до бюрото на Инид, така и в компютъра, скрит в специално укрепена стая в мазето.