Джон Соул - Дом за разплата

— Няма нужда — завъртя глава Бетина. — Ще се оправя.

И преди Инид да й възрази, стана, върна папката върху бюрото й и излезе от канцеларията, повтаряйки още три пъти наум телефонния номер на Кейт Уилямс.

Не й беше необходимо да запомня рождената дата на Сара.

Изключено беше да я забрави.

Бетина наби спирачките и колата й се закова пред ръждясалите железни порти на „Шътърс“.

Нещо се беше променило.

Какво обаче?

Остана за миг неподвижна зад волана и през това време се убеждаваше, че няма никаква промяна, а че просто е видяла рождената дата на Сара Крейн в училищната преписка. И въпреки това през целия ден — който й се видя безкраен — имаше усещането, че нещо се измества и чувството й се засили още повече по пътя й от училище към дома. И ето че сега, седнала в колата си пред портала на единствения дом, в който беше живяла, вече виждаше промяната.

Което, разбира се, не можеше да бъде: портите си бяха точно такива, каквито ги помнеше открай време — провиснали и ръждясали, с оригиналните лозови листа от ковано желязо, почнали отдавна да падат, сякаш самите порти усещаха бързо приближаващата се зима. С тази разлика, че днес следобед портите изглеждаха другояче.

Част от ръждата като да се беше олюпила, а от едно-две проядени лозови стебла сякаш бяха поникнали нови миниатюрни островърхи филизчета.

Което пък беше пълна глупост: металът, особено пък кованият метал, не е способен на подобно нещо. Ръждяса ли веднъж — край. Пък и колкото реалистични да са изглеждали лозовите ластари преди век и половина, не бяха нищо повече от най-обикновено желязо.

И все пак…

Светлината. Никакво друго обяснение не намираше. Явно есенната светлина я мамеше — слънцето бе почнало да залязва съвсем рано и вечерните сенки скриваха най-грозното от похабата на годините.

Свали крака си от педала на спирачката и продължи напред, но на излизане от гаража няколко секунди по-късно пак се закова на място.

И впери поглед в къщата.

Защото и тя й се стори някак си различна. Но какво пък се беше променило? Боята продължаваше да се лющи, поне онази, която беше останала от някога, и по покрива все още липсваха ответите през годините плочи.

И все пак…

Все пак боята й се видя не толкова зле, колкото й се беше сторила при последния оглед преди няколко месеца, та дори и покривът имаше вид, че ще може да изкара поне още една зима преди да й се наложи да предприеме нещо.

Както винаги, влезе през задния вход, но пак се спря на прага. Само че този път знаеше защо спря.

Беше забравила да изключи отоплението в кухнята, та я блъсна вълна от нагорещен и скъпоструващ въздух. Без дори да си съблече палтото, се насочи към калорифера и се пресегна да го изключи.

Но се оказа, че вече е изключен. И вентилаторът му не духаше, и повърхността му имаше стайна температура.

Да не говорим, че и Пайуакет не се беше свил на кравай отпреде му, да се припича и да проспива деня си.

Излезе от кухнята, мина през килера и разтвори летящата врата към трапезарията.

И там беше толкова горещо, колкото в кухнята.

Същото и в голямата зала.

И същото, както установи като мина покрай отворената му врата — и в кабинета. А през открехнатата му врата излизаше не само горещина, но и лютивата миризма на пушек.

Откъде пушек?

Обзета от паника, Бетина отвори докрай вратата, очаквайки едва ли не да завари стаята обгърната в пламъци. Но видя само тлеещите въглени в камината.

А отпреде й, свит на кравай, спеше дълбоко Пайуакет.

Сега пък откъде се взе този огън? Самата тя не беше го палила — в това поне беше абсолютно сигурна.

Пък и да беше — дори да приемеше, че го е запалила сутринта, преди да излезе за работа… как беше успял да гори цял ден? Че и цялата къща да затопли?

А щом не го е запалила тя, кой го е запалил? Посегна към телефона да се обади на Дан Уест, но размисли. Добре де, някой е влязъл с взлом. Но за какво му е било да оставя горящ огън? Не вижда никаква логика.

В същия момент очите й се спряха върху пожълтелия ръкопис, скрит от дядо й в най-долното чекмедже на бюрото, но който сега лежеше точно в средата на махагоновата му повърхност.

След което се сети за картината, която Сара Крейн беше нарисувала преди две вечери и която все още си стоеше на статива в студиото, подпряна точно така, както я беше оставила Сара.

Ако изобщо беше все още там?

Изведнъж Пайуакет се събуди, озова се с един скок на бюрото, подуши ръкописа и след това погледна Бетина, а жълтите му очи светеха по-силно и от тлеещите въглени в камината, от която току-що се беше отделил. Само след секунда скочи обратно на пода, хукна през вратата и зави наляво.