Джон Соул - Дом за разплата

— Ха, я виж! — възкликна Кейт Уилямс, като видя слязлата Сара. — Ама ти си без патерици! — Но усмивката й изведнъж поугасна: — Но си и отслабнала.

— Яде колкото едно пиле — каза Анджи. — Пък и напоследък беше малко болна. Но вие не се притеснявайте. Ще я угоим.

Анджи я обгърна с ръка и я притисна, а Сара се усмихна на Кейт:

— Здравейте — рече, но гласът й едва се чу. — Радвам се да ви видя.

Лошо съчетание , мислеше си Кейт на излизане от дома на семейство Гарви половин час по-късно. Сара Крейн наистина й се стори бледа, но изобщо нямаше вид на боледуваща, а освен това на няколко пъти й се стори, че момичето поглежда притеснено приемната си майка, сякаш не беше сигурно, че дава правилните отговори. Е, може и да не каза всичко, което Анджи Гарви очакваше да се чуе от нея, но пък и никакъв погрешен отговор не даде — нищо, което да разтревожи с особена сила Кейт. А това, че Гарви и Сара са неподходящо съчетание, не беше, за съжаление, достатъчен повод Кейт да почне да търси ново място за Сара — поне не на този етап.

Да се намери приемен дом поначало не бе никак лесна работа, а по скалата на приемните родители семейство Гарви се класираше някъде по средата: не идеално, но и далеч не сред най-лошите. И все пак, макар Сара да повтори няколкократно, че всичко било наред, Кейт остана с несъмненото чувство, че Сара й беше спестила истината.

Или че поне не й беше казала цялата истина.

Влезе в колата, погледна графика си — закъсняваше с пет минути за срещата си с двойка, която възнамеряваше да приеме наведнъж четири деца, всичките под петгодишна възраст, чиято майка беше умряла, а баща им зарязал — и си взе бележка наум да навести Сара още веднъж през следващите една-две седмици. Дано тогава им остане поне малко време да си поговорят на четири очи. И ако всичко е нормално, Кейт ще приеме, че настаняването на Сара е успешно и ще може да се заеме с по-тежките случаи — като този с четирите дечица, които се надяваше да бъдат приети от двойката, с която й предстоеше да разговаря.

Запали колата, преговори си адреса, на който трябваше да отиде, и — поне засега — изключи Сара Крейн от мислите си.

Бетина обикаляше бавно партерните стаи на „Шътърс“, мъчейки се да определи какво точно се е променило в къщата. На прибиране преди половин час се беше спряла за малко не само пред провисналите порти на имота, но и пред гаража. Не забеляза нищо ново — нищо съществено, де. Или поне така си каза. Да не би да очаква лющещата се боя и падащите покривни плочи сами да се поправят? Да не говорим, че имаше съвсем просто обяснение и за това, защо къщата вече не й изглежда толкова зле, колкото преди.

Просто беше свикнала с вида й — нищо повече. Така се беше примирила с все по-разкапващата се фасада на имота, че просто бе престанала да вижда всички онези неща, чийто ремонт не можеше да си позволи.

Но когато влезе в старата резиденция, усещането, че всичко е поновому, се засили, та след като си направи чаша чай, тръгна да установи какви точно са разликите. От двадесет минути обикаляше от стая на стая с Купър и Роки по петите й.

Нищо. Всичко си беше непроменено, а противно на очакванията й, нито едно от кучетата нито се наежи, нито изръмжа, нито се опъна да не влезе в някоя от стаите. Накрая се отказа и тръгна към студиото да си допие чая и да гледа как денят гасне над езерото. И точно тогава го видя: пожълтелият ръкопис си беше точно там, където го остави предната вечер, когато телефонът иззвъня и онзи ужасен глас възбуди кошмарите, които се беше надявала никога да не се повторят.

А до ръкописа седяха на страж двете котки, вперили погледи в нейните очи.

Те знаят , мина й през ум. Всичко, което търся, е именно в тези страници.

Не че чак сега го откриваше. След като Сара бе нарисувала описани на тези страници сцени, без изобщо да ги е чела, й стана ясно, че те са свързани някак си с всичко, което ставаше наоколо й. Вдигна ги, подреди ги и взе да ги прелиства, но без да ги чете, само търсеше да открие някаква схема.

Тонът им беше близък до този на анамнези на хора, които са били затворени тук, но по-скоро анамнези, писани от самите пациенти, а не от лекар.

От друга страна, прапрадядо й пък твърдеше, че са художествена измислица.

„Приказки от моето въображение“

Така поне беше написал.

Ами ако това не отговаря на истината?

След като разказите са плод на фантазията му, защо му е трябвало да крие ръкописа? Да не би пък да е разпитвал някои затворници, а после да е описал лудостта им във вид на художествена проза?