Джон Соул - Дом за разплата

И пак същият въпрос: защо?

Онези, старите кантонерки в зимника — те са пълни със стари архиви. Ако намери съответствие между разказите и някои от затворниците, а после намери общ знаменател за тези затворници…

Потръпна при самата мисъл да слезе отново в онези влажни полумрачни помещения под къщата, но мигновено се отърси от това усещане. Досега не беше намерила там долу нещо, което да я уплаши. От какво се бои пък сега? Но и този отговор й беше предварително известен. Сега трябва да се страхува от това, че всичко се е променило. Всичко в къщата е станало различно.

Всичко.

Но това си е най-обикновено мазе, продължаваше да спори със себе си.

Допи остатъка от изстиналия чай, взе от кухнята големия електрически фенер, който държеше винаги там, и викна на Купър и Роки. Те дотичаха до кухнята, но щом я видяха да отваря вратата към мазето, Купър тихо изръмжа, а Роки се сви на пода под рамката на отворената врата към килера и категорично отказа да помръдне.

Из кухнята се разнесе миризмата на плесен, при което и Купър се сниши и се притисна о Роки.

Бетина щракна стенния ключ и запали редицата древни жълти крушки.

— Идвайте бе, женчовци — подкани кучетата.

Но и двете не пожелаха да мръднат.

Заслиза по циментовите стъпала, спря се по средата и се ослуша.

Тишина.

Но в същото време усети: нещо я причаква долу.

За една бройка да хукне обратно по стълбите към силно осветената, топла кухня, но сама се скара на себе си. Та нали хиляди пъти беше слизала до долу, от какво се шубелисва точно сега? Пое дълбоко дъх, слезе по останалите стъпала и взе да разбутва прогнилите сандъци с един Господ знае какво, които бяха струпани пред старите кантонерки.

Отвори първото чекмедже. Затворнически досиета. Стотици. Натъпкани плътно. Опита се да издърпа едно, а то се разпадна между пръстите й.

Затвори чекмеджето и остана загледана за миг в цялата редица кантонерки.

Откъде да почна? — запита се. — Какво да търся?

Изведнъж чу зад гърба си тихо дращене, извърна се инстинктивно и забеляза застаналия на най-долното стъпало Купър, килнал глава и вперил поглед в нея.

Въздъхна и пак се загледа в кантонерките.

Нещо се беше променило.

Този път обаче моментално установи какво: едно от чекмеджетата — най-долното на най-лявата кантонерка, — се беше отворило.

Не много — беше само леко открехнато, всъщност — но пък можеше да се закълне, че само преди секунда, преди да се извърне, беше забелязала, че е затворено.

Зад гърба й Купър тихичко изръмжа.

Бетина посегна с треперещи пръсти и извади чекмеджето.

Първо й се стори, че е празно, но като го издърпа докрай, ги видя. Тридесетина големи плика, пъхнати зад плъзгащия се разделител, който придържа предните папки в почти изправено положение.

Бетина измъкна внимателно първия, отвори го, извади листата и освети челната страница.

Пациентът се казваше Тарбел — Уилям Г. Тарбел. Самата страница не бе нищо повече от списък на дати, на които е бил приет в различни отделения. През последните четири месеца от графика човекът явно се е смятал за достатъчно здрав, че да му поверят поддръжката на двора на „Шътърс“. Бетина запрелиства внимателно листата, стараейки се да възприема бързо ръкописния текст. В продължение на едно десетилетие Тарбел явно се беше женил три пъти, все за млади жени, които му родили пет деца; оцелели само последната жена и едно от децата. Според записките Тарбел изял останалите.

Бетина беше почти сигурна, че е мярнала подобна история в стария ръкопис. Извади всички пликове от чекмеджето и с Купър по петите й се качи обратно в светлата, уютна кухня. Угаси осветлението в зимника, заключи вратата и подреди старателно пликовете върху голямата дървена кухненска маса. Отби се до студиото да вземе ръкописа и го донесе и него в кухнята.

Нужни й бяха само двадесет минути, за да свърже повечето разкази в ръкописа с досиетата и да установи, че имат три общи характеристики:

Всеки един от затворниците е служил тук, в дома: едни като готвачи, други като градинари, чистачи или коняри.

Всеки един бил извършил някакъв ужасен акт на насилие, но не изпитвал и капка угризение.

И трето: в преписката на нито един нямаше вписана дата на смърт, а още по-малко пък — на освобождаване.

Поначало през първите години на съществуването на „Шътърс Лейк“ никого не изписвали. Само в някои — много малко на брой — случаи позволявали на роднини да приберат тялото на някой починал. Но повечето обитатели на „Шътърс“ така и не излизали от там; умрелите били погребвани в частното гробище на имота, а имената, датите на погребенията и местонахождението на гробовете им били вписвани в голямата книга, която и досега се намираше в кабинета на дядо й.