Джон Соул - Дом за разплата

Лили си наля трета чаша чай, а Бетина взе да смесва билковата отвара. Не че щеше с нещо да помогне на Ник, но поне щеше да даде някакво спокойствие на Лили. Защото онова, което изживяваше Ник, можеше да е всичко друго, но не и видения.

Тук ставаше дума за общуване.

За комуникация между него и Сара Крейн.

И между онова нещо, което се намираше у дома й.

А навън фигурата, която следеше Бетина Филипс и Лили Дънигън от мига, в който последната пристигна, изчезна в гората така безшумно, както се беше появила.

Сара не помнеше да е прекарвала по-продължителна сутрин през живота си. Излезе от дома на Гарви в седем и тридесет и нещо и тръгна с максималната й възможна скорост към ъгъла, убедена, че там ще я чака Ник Дънигън.

Но от Ник нямаше и помен — нито на ъгъла, нито другаде, и когато й оставаха само стотина метра от училището, мозъкът й направо кипеше. Знаеше със сигурност, че не е в болницата. При последния им разговор, преди да свърши батерията на клетъчния телефон, беше споменал, че ще го изпишат още на другия ден. Добре де, ама защо го няма? Защо не я чакаше?

Като стигна в подножието на стълбището към главния вход, толкова се беше притеснила за Ник, че дори не забеляза как я заглеждаха съучениците й. Но когато влезе и тръгна по пренаселения коридор към гардеробчето си, нямаше как да не се усети — да не забележи как я гледат, да не чуе разменените шепнешком приказки, особено онези, които бяха произнесени умишлено така силно, че да стигнат до слуха й.

— … разправят, че се пускала на Конър Уест…

— … та Ник Лудия се опитал да ритне Уест по…

— … Джолинта каза, че се чукала с трима…

— … Стига бе, аз и един не мога да си представя, дето ще поиска да я чука. До саката ли ще опре…

Сара си наложи да не ги слуша и през остатъка от сутринта — през първите четири часа — не погледна никого и не чу нищо. Нека си приказват , повтаряше си на ум. Няма да им обръщам внимание. На нито един.

Само веднъж, между втория и третия час, мярна Ник в далечния край на коридора, но той не я забеляза — а тя тъкмо се насочи натам и би звънецът за следващия час. Но поне се беше уверила, че е в училище.

И ето че сега часовникът отмерваше последните секунди от четвъртия час, и в мига, в който звънецът би, тя не остана на мястото си, както друг път, за да оредее тълпата, ами стана, грабна раницата, набута вътре учебника по история и…

Някой я блъсна обратно на стола, а като вдигна поглед, видя как Джолийн Парсънс забелваше очи:

— О, не можеш да изчакаш останалите да излязат, а? — изсъска Джолийн съвсем тихо, че само Сара да я чуе. — Значи, трябва да се мотаем само защото не можеш да се движиш като хората, така ли? — И без да дочака отговор, Джолийн се фръцна, а само след секунди една от приятелките й се извърна и подигравателно й се изсмя.

Сара изчака да остане сама в стаята с учителката и чак тогава пак стана и излезе в коридора.

Притисна раницата към гърдите си и без никого да гледа и никого да слуша, тръгна към столовата.

Ник седеше на обичайното си място на най-далечната маса.

Сара си купи парче пица и чаша лимонада и понесе таблата си натам, но тъкмо когато се канеше да седне, той каза тихо, забол очи в храната пред него:

— Трябва да седнеш другаде.

— Какво? — Ръцете й се разтрепериха и таблата й се тръшна на масата.

Ник все още отказваше да я погледне.

— Не бива да ни виждат заедно.

Сега вече сърцето на Сара се раздумка, а по гърба си усети вперените в тях погледи на всички ученици в столовата. Какво става? Защо се държи така Ник с нея?

— Какво… — понечи да попита, но Ник завъртя глава.

— Не ми говори. Баща ми каза, че ако не престана да се срещам с теб, ще ме върне в болницата.

— Защо? — не се предаваше Сара и седна на стола срещу Ник. — Да не си мисли, че аз съм те пребила?

Ник отмести таблата си настрана и се премести на съседния стол.

— Остави ме на мира, окей?

Сара се облещи насреща му и се опита да не слуша подхилкванията, които вече се носеха из столовата.

— Ама ти сериозно ли говориш? — сниши глас така, че само Ник да я чува.

Той най-после вдигна глава с изкривена от мъка физиономия.

— Моля ти се — прошепна й в отговор. — Седни някъде другаде. Все ще се намери някой да каже на баща ми. Сто на сто!

Сара задържа погледа му дотогава, докато той не го отмести. Отвори раницата си, разрови се, напипа клетъчния му телефон и го остави върху масата. После стана, взе таблата и затърси къде другаде да седне.