Джон Соул - Дом за разплата

Щом я видя, по лицето му се изписа усмивка на облекчение.

— Много ме беше страх, че няма да дойдеш — прошепна й. — Че няма да видиш бележката и ще си помислиш…

— Че повече не желаеш да ме виждаш ли? — прекъсна го Сара. — Насмалко така и да стане. Обедното ти представление беше съвсем убедително.

Усмивката на Ник поизбледня.

— Извинявай. Надявах се да си прочела бележката ми преди да дойдеш в столовата, но като видях физиономията ти след като ти казах да ме оставиш на мира, разбрах, че не си. Но вече беше късно, а и баща ми наистина се е заканил да ме връща в болницата.

— Няма страшно — успокои го Сара. — Нали после намерих бележката и дойдох. И какво става?

Ник мълча почти цяла минута, преди да й отговори, като през цялото време се оглеждаше да не би някой да ги подслушва.

— Няма да повярваш какво намерих — рече, затвори книгата и я обърна така, че Сара да види добре корицата й. — На мен самия ми е трудно да повярвам.

Сара впери поглед в старата книга на масата в сепарето. Кожената й подвързия бе избеляла към зеленикаво, а позлатените релефни букви отдавна се бяха изтъркали.

— Какво е? — попита задъхана.

— За мястото, където живее госпожица Филипс. И то не само за къщата, а за цялото имение, още от едно време, когато е имало и много други сгради в него. Викали са му „институт“, но всъщност е било затвор.

— Знам. За луди — каза Сара. — Бетина вече ми разправи.

Ник кимна.

— Аз, понеже поначало прекарвам сума ти време тук, един ден реших да открия коя е най-старата книга в библиотеката. Попаднах на тази. И страшно се изплаших.

— В какъв смисъл?

Ник отвори уста, после я затвори. Ами ако и Сара реши като баща му, че е откачен? Не, изключено е да си помисли такова нещо. Длъжен е да й обясни, само че трябва внимателно да си подбира думите.

— Ами… как да ти кажа… и аз не знам точно. Може и да не повярваш, но като я прелиствах, имах чувството, че едва ли не чувам някои от хората, за които пише. — Погледът му се премести за миг върху книгата, после се върна върху Сара. — Ако не се лъжа, май тогава взех да чувам гласовете. Не си спомням съвсем добре обаче… — И зачака, вперил поглед в очите й. Ако сега стане и си тръгне… — Не знам… но май има нещо общо с онова, дето го виждам, докато ти го рисуваш… Ти как мислиш, на теб не ти ли се струва, че има някаква връзка?

И пак зачака, убеден, че и Сара ще го изгледа точно по оня начин, по който винаги го гледаха останалите му съученици.

Начинът, по който го гледаше и баща му.

Вместо това тя се пресегна и пипна с пръст крехките ръбове на прежулената кожена подвързия. И след време, което му се стори цяла вечност, отвори корицата, за да види фронтисписа и Ник я чу как ахна, прочитайки надписа под снимката на къща със застанал пред входа й мъж.

— Тази къща я нарисувах — прошепна Сара. — С въглен, точно такава, каквато е тук!

Ник не можеше да откъсне очи от нея.

— Още на първия или втория ден след пристигането ми — поясни Сара. — И как съм могла? Как съм нарисувала дома на Бетина такъв, какъвто е бил някога, като тогава още не го бях виждала и в сегашния му вид?

И без да дочака отговора на Ник, Сара прочете заглавната страница:

Прелисти страницата.

Сградата на първата снимка приличаше на затвор, но според надписа беше болница. Все още беше в строеж, а работниците, в черно-белите раирани затворнически костюми от деветнадесети век, се бяха облегнали на лопатите си до новозасадените фиданки на фона на новостроящата се сграда.

Ник наблюдаваше смълчан как Сара обръща страниците, но в това време гласовете в главата му взеха да мърморят все по-силно.

Да нарастват, сякаш очакваха да се случи нещо.

На следващата страница Сара стигна до снимка, на която близо дузина затворници бяха застанали пред къщата, но в едни предварително намислени пози, а и усмивките им изглеждаха насилени, дори според стандартите на някогашното фотографско изкуство.

— Виж! — каза нечий глас тъй силно и рязко, че Ник буквално подскочи. — Ето ме и мен!

— Чакай — рече Ник на Сара, която понечи да обърне на нова страница. — Ти не го ли чу?

Ръката на Сара застина на сантиметри от страницата.

— Кое да чуя? — изгледа тя Ник.

Ник прокара пръст по снимката, а с докосването на всяко лице гласовете в главата му ту се усилваха, ту затихваха, все едно, че търсеше станция по радиото, да речем.