Джон Соул - Дом за разплата

В къщата! Ами че там трябваше да отидат от самото начало. А не в гробището. Бетина Филипс не спираше да кима.

— Но те не са тук — рече Ник задъхано, сякаш говореше на себе си, а не на останалите. — В къщата са… и никога не са излизали оттам.

А в главата на Ник гласовете пак проговориха, но този път едновременно, и произнесоха само една дума:

— Да…

Отправиха се към „Шътърс“, но не Бетина, а Ник водеше. Сара вървеше успоредно с него, а кучетата ги следваха по петите. И колкото повече се приближаваха към сградата, толкова по-убеден ставаше Ник, че ключът към онова, което от години ставаше в съзнанието му, се намира зад каменните стени на огромната постройка, която едва се виждаше през вечерната мъгла и му приличаше на нещо, излязло от кошмарен сън.

И въпреки това не изпитваше страх, а по-скоро някакво огромно предчувствие. Гласовете в главата му бяха престанали да му крещят и да искат от него да върши ужасни неща.

Сега само му шепнеха, напътстваха го, водеха го напред…

Към какво?

Сара не откъсваше поглед от къщата, мъчейки се да се убеди, че сега й се вижда по-различна от предния път заради бързо чезнещата светлина, заради мрака, който скриваше повечето й дефекти. Или пък щорите от тази й страна поначало не са провиснали толкова, колкото онези по фасадата; дори боята на щорите й се стори по-запазена, а каменният зид сякаш бе строен само преди месеци, а не преди век и половина. Това пък как можеше да стане? Възможно ли е самата къща да се променя?

Зло.

Ник оглеждаше къщата, а думата кънтеше в съзнанието му. Усети как в стария каменен зид пулсира някаква тъмна енергия, като че запрените навремето тук ужаси и лудости изобщо не бяха умрели, а все още се намират вътре и дебнеха.

Дебнеха какво?

Него го дебнат…

Над терасата през остъклените стени на някогашната зимна градина струеше мощна светлина, като от маяк. Но този нямаше нищо общо с маяците, които насочват корабите към безопасни води. Беше нещо съвсем различно.

Маяк за злото , шепнеха гласовете в главата на Ник.

И му стана ясно, че и Сара и Бетина го усещат, тъй като и двете го изчакаха да се качи пръв по стъпалата до терасата. А той се извърна към тях едва след като стигна до прага на големите стъклени врати:

— Трябва да вляза. И вие с мен.

— Какво става? — запита го Сара. — Какво има?

— И аз… и аз не знам — завъртя глава Ник. Знам единствено, че тук е началото на всички ония неща, дето ме мъчат, откакто се помня. А то е все още тук и трябва да направя нещо… и тримата трябва да направим нещо.

Разнесе се звук — нисък, едва доловим стон, който бавно премина в трепереща въздишка. Ник премести очи от Сара и Бетина към къщата и изведнъж всичко му стана ясно.

Всичко разбра!

Не ставаше дума само за случилото се в тази къща, нито само за онези, които са живели и умрели в нея.

А за самата сграда и за всичко и всички в нея.

— Събужда се — каза Ник, без изобщо да осъзнава, че говори на глас.

— Как така се събужда? — зачуди се Бетина.

— И аз… и аз не мога да кажа точно — сви рамене Ник. — Просто го… усещам. Все едно гласовете ми говорят.

— Необходимо ли е наистина да влизаме? — попита Бетина.

Този път Ник кимна глава:

— Аз поне трябва да вляза. Защото, ако не вляза… — И гласът му отново затихна, но когато се възвърна, беше станал необичайно силен:

— Няма страшно. Длъжен съм да вляза.

Миг по-късно тримата бяха в студиото и Бетина затвори вратата да не влизат студът и настъпващата вечер.

И Сара усещаше: променила се беше не само външността на сградата; сега като че цялата къща се беше сдобила с енергия, която дотогава не беше почувствала.

Сякаш и въздухът в нея бръмчеше.

Енергията беше навсякъде: пронизваше подметките на обувките й. Караше да настръхнат всички косми по ръцете и тила й. Но същевременно не й се струваше нито тъмна, нито заплашителна. По-скоро й оставяше усещането, че всичко наоколо й изживява някакво особено обновление.

Както напролет във фермата, когато пчелите и другите насекоми жужаха под слънцето.

— В мазето е — прекъсна Ник мисълта на Сара.

Движейки се плътно един до друг, тримата прекосиха огромното мраморно фоайе и трапезарията и влязоха в кухнята.

Два котарака се бяха излегнали на масивната дървена маса и пошляпваха опашки, но изобщо не реагираха на присъствието на Ник. Бетина изрови от някакво чекмедже три електрически фенерчета и даде по едно на Ник и Сара. Чак когато самата тя се отправи към вратата на зимника, котараците скочиха на пода и тръгнаха подире й.