Джон Соул - Дом за разплата

Дори и сега се виждаха хлебарки да притичват сред кокалите и да гледат да се скрият от шарещите лъчи на фенерчетата.

— Точно както го беше нарисувала Сара — прошепна Бетина. — Колко са? Преброй ги, Ник.

— Седемнайсет — прошепна глас в главата на Ник. — Бяхме седемнайсет.

— Разправят, че били седемнадесет — повтори Ник и освети черепите с фенерчето си.

— Точно колкото са и разказите в ръкописа — прошепна Бетина. — Боже мили, какво се е вършело в тази къща?

— Сара — прошепна един от гласовете в главата на Ник.

— Сара може всичко да ви покаже — добави друг.

Към тях се присъедини и трети глас, после и четвърти.

— Тя знае точно на кого какво се случи.

— И ние ще й помогнем… Нека й помогнем…

Ник се извърна към Сара, но вместо да отвърне на погледа му, тя беше вперила очи в страховитата сцена, която бяха заварили в тази тясна стая.

— Искат да ти помогнат — прошепна й. — Разправят, че можели да ти помогнат да ни покажеш какво е станало с всеки един от тях. — За един миг му се стори, че Сара изобщо не го чува, а и да го чуваше, че не може да проумее казаното. Но тя по някое време кимна.

После, пред безмълвните погледи на Ник и Бетина, Сара се приведе. Болката в хълбока й неочаквано беше изчезнала. Пръстите й се увиха около една от костите.

После избра втора кост, след нея — трета.

Когато вече не се побираха в ръцете й, взе да подава кости и на Ник и Бетина, следвайки през цялото време неизказаните инструкции, които идеха в главата й от невидим източник.

Което не й пречеше да го разбира и да знае какво прави.

Когато най-сетне свърши, и тримата бяха наясно колко кокала е събрала.

Седемнадесет.

Седемнадесет частици от седемнадесетте души, вкарани тук долу преди толкова много десетилетия.

Сара погледна първо към Ник, после към Бетина:

— Ще рисувам — каза и тръгна назад през лабиринта от стаи в зимника на „Шътърс“. — Всичко ще нарисувам с бои.

Шеп Дънигън съблече балтона, окачи го на вертикалната закачалка до входната врата и взе да трие ръце с надеждата да ги стопли.

— Най-после дойде зимата! — провикна се. — Човек може да замръзне навън.

От кухнята отговор не последва, при все че чуваше как Лили кълца нещо с ножа. А това, че работи, но не му говори, не беше на хубаво.

По дяволите! Тъкмо се канеше да си сипе една яка напитка, да качи нозете си върху масичката за кафе и да се отпусне.

По дяволите с контра!

Остави куфарчето върху една от страничните масички и се отправи към кухнята. Да — както и очакваше, Лили изобщо не го погледна. Никаква усмивка, за целувка да не говорим. Само продължаваше да кълца целината на все по-дребно и по-дребно. Така, както го беше подкарала, надали щеше да остане нещо, което да стигне до тенджерата.

А всичко това можеше да означава само едно.

Ник.

— Окей — въздъхна Шеп. — Кое време е? Сега пък какви ги е надробил?

— Още не се е прибрал от училище — въздъхна Лили. После го прикова с леден поглед, с уста стиснати така, както винаги, когато го обвиняваше за поредната беля, в която попадаше сина им. — Я ми кажи: ти какво точно му наприказва снощи? Защо днес е решил изобщо да не се прибира след училище?

— Търси ли го по мобилния му? — опита се да отклони въпроса й Шеп.

На Лили обаче тия номера не минаваха:

— Питам те какви му ги наговори, Шеп?

Стиснал здраво челюсти, Шеп грабна кухненския телефон и набра номера на мобилния на сина му.

Веднага бе прехвърлен в гласовата му поща: „Аз съм Ник. Оставете съобщение.“

Гласът на Шеп беше твърд, думите му бяха парченца лед:

— Вече трябваше да си си у дома, Ник. Много добре го знаеш. Така че където и да си, обади се, за да не се тревожим излишно, после веднага се прибирай. Разбра ли? — Затвори телефона и отново срещна обвинителния поглед на жена си.

— Казал си му нещо — повтори Лили. — Знам че е така, а и ти знаеш, че е така. Какво по-точно му каза?

Шеп присви оправдателно очи:

— Рекох му да престане да се вижда с онова, сакатото момиче.

Лили завъртя глава и забели очи:

— Браво бе — рече с всичкия възможен й сарказъм. — Голям умник си, няма що. И какво прави един тийнейджър, когато му забранят нещо? Сещаш ли се?

— Ако има поне малко акъл в тиквата си, прави онова, което му казва баща му.

— Точно както си правел и ти, нали? — контрира го Лили и повторно забели очи.

— Добре де, може и да съм попрекалил — замърмори Шеп. — Но сега поне знаем с кого е. — Освен дето смяташе, че знае и къде са отишли.