Джон Соул - Дом за разплата

— Та като свърших с Рут и Флорънс, и с красивата ми Лора и мъничкия ни Фреди, и ги погребах до един, усетих, че е ред на Мери и на бебчето ни Мейми…

Появиха се две нови лица — още две красиви жени с бебетата, които разказвачът им беше създал. Бетина дума не можеше да каже, а само следеше като омагьосана как и те умряха на свой ред, а агонията им бе изобразена безупречно от Сарината четка.

— Обаче Мери се усети. Усети се и ме докара тук, заряза ме и повече не дойде. Мери с малката й Мейми. Нито веднъж не дойдоха да ме видят. Разправяли на всички, че съм бил умрял. — Гласът нещо се позамисли, после продължи. — След като му разказах всичко, доктор Филипс ме попита има ли още, аз му казах, че няма, а той стана и отиде до бюрото си. Мислех, че ще ми налее още бренди — той винаги ни наливаше с бренди, когато му говорехме, да ни се развързвал езикът — но тоя път изобщо не беше бренди.

А беше нож.

Като оня, дето използвах с Рут и Лора и щях да използвам и с Мери… с моята идеална Мери. Но доктор Филипс го използва срещу мен, след което ме изпрати долу в мрака при останалите. Нищо, че ми беше обещал… обещал ми беше, ако му разкажа всички, да ме освободи. Но ме излъга. Измами ме и ме заключи при другите…

Гласът заглъхна и Бетина осъзна, че повече няма да го чуят. На чисто платно се беше появило ново лице — лицето на мъж, чиито празни очи сякаш изобщо не съзнаваха причиненото от него кръвопролитие спрямо хора, които твърдеше, че обичал, а след като Сара довърши набързо портрета му, Ник пак проговори. Само че със собствения си глас:

— Това е онзи от книгата — рече тихо. — В библиотеката. Един от хората, които са имали право да работят в къщата.

— Неговата история пък е описана в друга книга — отвърна Бетина. — Ще ти я покажа. — Отведе Ник и Сара в някогашния кабинет, където пожълтелият ръкопис още седеше върху едновремешното махагоново бюро на Бун Филипс. — Написал я е прапрадядо ми — обясни Бетина, а Ник заби поглед в писаните някога страници. — Озаглавил я е „Приказки от моето въображение“, но според мен те изобщо не са били плод на въображението му.

Протегнатата ръка на Ник се задържа за миг над купа пожълтели листа, преди да ги докосне.

Изведнъж очите му се разшириха, лицето му побледня и Бетина го чу как рязко пое въздух.

— Какво ти стана? — попита го. — Какво има?

— Той ги е убил всичките — прошепна Ник, без да отделя поглед от ръкописа. — Първо ги накарал да му разкажат подробно какво са извършили. — Тук гласът му за миг се поколеба: — И ги убил. Скрил досиетата им, убил ги и ги скрил там долу. — Вдигна очи и срещна погледа на Бетина: — Заради някаква си книга — прошепна. — Само за да можел да напише книга. — Ник взе да прелиства ръкописа, преглеждаше на диагонал страниците и си спомняше много от нещата, които бе видял и чул, откакто бе почнал да чува гласове и да има видения, макар през годините да беше забравил някои неща. Беше стигнал докъм средата на ръкописа, когато звънът на старомодния телефон върху бюрото откъсна вниманието му от миналото и го върна в настоящето, а като чу Бетина Филипс да изговаря името на баща му, направо скочи от стола.

Бетина му махна с ръка да не става, но отлепи леко слушалката от ухото си, та и Ник да чува какво казва баща му.

— Имам чувството, че Ник е у вас. Заедно с онова момиче, приемната дъщеря на Гарви, дето баща й насмалко да я убие.

— И кое те кара да мислиш, че са тук? — контрира Бетина.

— Не се прави на ударена! — засече я Дънигън, а гласът му се втвърди и възприе тон, от който Бетина се смрази. — Всички знаят…

— Всички знаят всякакви работи, Шеп — прекъсна го Бетина, но в този миг в съзнанието й се яви внезапно споменът от скорошния й разговор — анонимният разговор, дето беше разровил някогашните кошмари.

Шеп Дънигън?

Възможно ли да е бил Шеп Дънигън?

Като слушаше сега гласа му, кокалчетата на пръстите й около слушалката побеляха:

— Така че, ако намина да те проверя, гледай да не заваря у вас Ник, щото…

— Сигурна съм, че ще постъпиш точно така, както си решил — каза Бетина, мъчейки се да не издаде с гласа си внезапната паника, която я обземаше. — Пък и да искам, не мога да те спра, нали? — И окачи слушалката, без да дочака Дънигън да й отговори.

Ник беше пребледнял, очите му се стрелкаха из стаята, като че очакваше баща му да изскочи от някой тъмен ъгъл.

— По-добре да си вървя — каза. — Ако ме завари тук, ще ме върне в болницата.

— За какво да те връ… — опита се да каже Бетина, но Ник вече беше стигнал до вратата.