Джон Соул - Дом за разплата

Ако изобщо гробовете са били отбелязани.

За какво им трябваше поначало да се захващат с всичко това? Какво се надяват да намерят?

— Не се притеснявай — рече й Ник малко преди да излязат от библиотеката. — Гласовете ще ме водят. Сигурен съм!

— Което в силно осветената библиотека й прозвуча напълно логично. Но сега, сред изчезващата следобедна светлина под смрачилото се небе и прииждащата мъгла…

Бетина усети как легналият в скута й Пайуакет се вдърви, а само секунда по-късно първо Роки, а след него и Купър рипнаха на нозе и настръхнаха.

— Какво има? — попита ги. — Какво…

Но гласът угасна върху устните й, когато усети как цялата къща се тресе.

Още не станала от стола, Пайуакет рипна от скута й и изчезна през вратата към голямата централна зала, но кучетата, вместо да последват котарака, се юрнаха към двукрилите врати за терасата и Купър се разлая. Бетина ги последва намръщена и се опита да погледне през наслояващата се мъгла и мрака.

— Какво има, Купър — попита наново. — Навън ли искаш?

— Кучето цялото се разтрепери, взе да джафка развълнувано и да подскача да достигне дръжките с лапите си. — Добре де — каза Бетина и завъртя дръжката. Но така и не успя сама да отвори вратата, понеже Купър се хвърли насреща й и я отмести с тяло, после се устреми към терасата, а оттам — към моравата, следван отблизо от Роки. — Не! — викна Бетина, но със закъснение. Купър успя да се изгуби в мъглата.

Бетина навлече някакво яке и тръгна подир лая му.

— Сара? Ти ли си? — Гласът на Ник беше по-скоро дрезгав шепот, доплавал през виещата се мъгла откъм северната част на полето. По едно време видя силуета му, очертан на фона на огледалното езеро и тръгна към него, внимавайки къде стъпва. Но в мига, в който се доближи достатъчно, че да го вижда ясно, осъзна, че само са си загубили времето, а думите му потвърдиха съмнението й.

— Нищо не чувам. Абсолютно никакви гласове.

И тя повторно осъзна ужасната грешка, която е допуснала. Дори да тичаше през целия път до Гарви — а тя не можеше — пак щеше да закъснее и те…

Дори не й се мислеше какво ще измислят.

— И какво ще правим сега? — прошепна тя не толкова на Ник, колкото на себе си. — Не мога да се прибера у Гарви.

— Не знам — призна Ник и ритна замръзнала топка трева. — А бях толкова сигурен…

Думите му се прекъснаха внезапно от кучешки вой и след миг видяха, че от гората право към тях се носи нещо огромно и черно. Ник по инстинкт се изправи пред Сара, но животното изчезна в мъглата, откъдето само долиташе воят му, и се появи пак с разтворена паст, а в ума на Ник се възроди споменът за немската овчарка на Конър Уест, а заедно с него и споменът за гласовете: „Убий го! — изкрещя един от тях. — Моментално го убий!“

Кучето беше само на метри от тях и Ник вдигна ръка, готов да нанесе удар на връхлитащото животно, но неочаквано Сара го изблъска настрана.

— Купи! — извика, а кучето с бясно размахана опашка насмалко да се претърколи в усилието си да не се стовари върху нея, после се изправи, опря предните си лапи в гърдите й и взе да я ближе по лицето.

Ник я гледаше, онемял от изненада, а Сара се захили и прегърна набързо кучето преди да го бутне да стъпи на земята:

— Това е Купър. Едно от кучетата на Бетина.

Купър моментално клекна пред Ник и подаде предна лапа. А Ник, без да се замисли, я пое и изведнъж осъзна, че не само се ръкува с кучето, което допреди секунда очакваше да го убие, ами му позволяваше и да го ближе по лицето. Секунди по-късно през полето се приближи на подскоци много по-дребно кученце, следвано от глас откъм къщата, който викаше:

— Купър? Роки? Лоши кучета! Връщайте се веднага.

— Роки ли? — повтори Ник и погледна палето, което вече го дращеше по крачола с молба да го гушне. — Ама то наистина ли се казва Роки? Що за име за…

Сара обаче беше престанала да го слуша.

— Бетина? — провикна се и размаха ръка към фигурата, която се появи през живия плет между старото гробище и къщата. — Тук са!

— Сара? — възкликна Бетина и се забърза към нея. — Ник? Какво търсите вие тук по това време? Вече се стъмва, а и ще умрете от студ!

Ник хвърли неуверен поглед на Сара.

— Ами ние… ние мислехме, че гласовете на Ник идват от тук — заобяснява Сара. — Щото намерихме в библиотеката една книга, а в нея имаше снимка и заради нея решихме…

— Аз съм виновен — прекъсна я Ник. — Аз дадох идеята. Реших, че гласовете принадлежат на хората на една от снимките. Били са затворници в някогашната лудница, но са работели в къщата и… — Ник млъкна внезапно, усетил къде е сгрешил.